Сянката на вятъра

Поехме към Ла Барселонета и почти неусетно се озовахме при вълноломите, тъй че целият град, сияен в безмълвието си, остана в нозете ни, отразен във водите на пристанището като най-големия мираж във вселената. Седнахме на кея, за да се полюбуваме на това видение. На двайсетина метра от нас започваше неподвижна процесия от автомобили с прозорци, забулени от изпарения и разгърнати вестници.

— Този град е истинска магьосница, знаете ли, Даниел? Влиза ти под кожата и ти открадва душата, без дори да разбереш.

— Говорите съвсем като Росиито, Фермин.

— А, не се смейте, защото хората като нея правят тоя скапан свят място, което си струва да се посети.

— Кои, курвите ли?

— Не. Всички сме курви, рано или късно. Имам предвид хората с добро сърце. И хич не ме гледайте така. Мен сватбите ме размекват досущ като желе.

Останахме така, в обятията на онзи рядък покой, загледани в многобройните отражения във водата. След малко зората обагри небето в кехлибарено и цяла Барселона светна. Чухме далечните камбани на базиликата „Санта Мария дел Мар“, чийто силует изплува от мъглата от другата страна на пристанището.

— Мислите ли, че Каракс все още е някъде тук, из града?

— Попитайте ме нещо друго.

— У вас ли са пръстените?

Фермин се усмихна.

— Хайде, да вървим, че ни чакат, Даниел. Животът ни чака!

Беше облечена в рокля с цвят на слонова кост и носеше целия свят в погледа си. Почти не си спомням словата на свещеника, нито грейналите от надежда лица на гостите, които изпълваха църквата през онази мартенска сутрин. В паметта ми е останало само докосването на устните й и — когато леко отворих очи — тайната клетва, която се отпечата в мен и която ще помня през всичките дни на живота си.

1966 Действащи лица

Жулиан Каракс завършва „Сянката на вятъра“ с кратък епилог, в който набелязва съдбите на героите години по-късно. Много книги съм прочел след онази далечна нощ през 1945 г., но последният роман на Каракс все още е любимата ми творба. Днес, макар и с три десетилетия зад гърба си, не ми се вярва да променя мнението си.

Докато пиша тези редове върху тезгяха на книжарницата, синът ми Жулиан, който утре ще навърши десет години, ме гледа с усмивка, заинтригуван от купчината листа, която все расте и расте; навярно е убеден, че и баща му е прихванал болестта на книгите и думите. Жулиан има очите и ума на майка си; приятно ми е да мисля, че от мен може би е наследил простодушието. Баща ми, който вече се затруднява да чете буквите по гърбовете на книгите, макар и да не си го признава, е горе, в апартамента. Често се питам дали е щастлив, дали има душевен мир, дали нашата компания му помага, или все още живее в спомените си, обзет от онази тъга, която винаги го е сподиряла. Сега двамата с Беа държим книжарницата. Аз водя сметките и се оправям с цифрите. Беа отговаря за покупките и обслужва клиентите, които предпочитат нея пред мен. Не ги обвинявам.

Времето я направи силна и мъдра. Тя почти никога не говори за миналото, макар често да я улавям уединена в някое от нейните мълчания, останала насаме със себе си. Жулиан обожава майка си. Наблюдавам ги, когато са заедно, и зная, че са свързани с невидима връзка, която дори не съм започнал да проумявам. Стига ми да се чувствам част от техния остров и да зная какъв късмет съм извадил. Книжарницата ни носи достатъчно доходи, за да живеем скромно, но не мога да си представя да се занимавам с нещо друго. Продажбите ни намаляват от година на година. Оптимист съм и си казвам, че колелото се върти и след спад някой ден трябва да последва възход. Според Беа изкуството на четенето бавно умира; то, казва тя, е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден. Всеки месец получаваме оферти да продадем книжарницата, за да се превърне в магазин за телевизори, колани или еспадрили. Не могат обаче да ни изкарат оттук — освен с краката напред.

Фермин и Бернарда минаха под венчило през 1958 г. и имат вече четири рожби, всичките момчета, наследили носа и ушите на баща си. Фермин и аз се виждаме по-рядко отпреди, макар че понякога повтаряме онази разходка по вълноломите на зазоряване, където нищим световните проблеми. Той напусна работата си в книжарницата преди години и след смъртта на Исаак Монфорт пое щафетата като пазител на Гробището на забравените книги. Исаак е погребан до Нурия в Монжуик. Често ги навестявам. Разговаряме. Върху гроба на Нурия винаги има свежи цветя.