Сянката на вятъра

Когато лекарите наредиха на целия този комитет да опразни стаята, за да се отдам на почивка, която не желаех, баща ми се приближи за миг и каза, че ми е донесъл моята писалка, писалката на Виктор Юго, а също и една тетрадка, ако ми се прииска да напиша нещо. Фермин заяви от прага, че се консултирал с персонала на болницата и лекарите го уверили, че няма да отбивам военната си служба. Беа ме целуна по челото и изведе баща ми да подиша малко чист въздух, защото не бе излизал от тази стая повече от една седмица. Останах сам, смазан от умора, и полека заспах, гледайки калъфа на моята писалка върху нощното шкафче.

Събуди ме шум от стъпки край вратата. Очаквах да видя баща си в другия край на леглото, или може би доктор Мендоса, който ме наглеждаше постоянно, убеден, че съм оцелял по някакво чудо. Посетителят заобиколи леглото и седна на стола на баща ми. Устата ми бе пресъхнала и почти не можех да говори. Жулиан Каракс поднесе чаша вода до устните ми и държа главата ми, докато ги навлажнявах. Очите му говореха за сбогуване и бе достатъчно да надникна в тях, за да разбера, че не е открил истинската самоличност на Пенелопе. Не си спомням добре думите му, нито звука на гласа му. Затова пък зная, че взе ръката ми и сякаш ме помоли да живея заради него, като ми даде да разбера, че няма да го видя никога вече. Не съм забравил какво му казах аз. Помолих го да вземе онази писалка, която открай време му бе принадлежала, и да започне да пише отново.

Когато се събудих, Беа охлаждаше челото ми с кърпа, напоена с одеколон. Попитах я сепнат къде е Каракс. Тя ме погледна объркано и каза, че Каракс е изчезнал в бурята преди осем дена, оставяйки кървава диря в снега, тъй че всички го смятали за мъртъв. Рекох й, че не е вярно, че е бил при мен преди броени секунди. Беа ми се усмихна и нищо не каза. Сестрата, която ми мереше пулса, бавно поклати глава и обясни, че съм спал в продължение на шест часа и че тя през цялото време е седяла на бюрото си край вратата на моята стая, в която никой не е влизал междувременно.

Онази нощ, докато се мъчех да заспя, обърнах глава на възглавницата си и забелязах, че калъфът е отворен, а писалката я няма.

1956 Мартенски води