Сянката на вятъра

Вече бях умрял веднъж в линейката, в ръцете на Беа и лейтенант Паласиос, който съсипа униформата си с моята кръв. Куршумът, казаха лекарите, които говореха за мен, мислейки, че не ги чувам, бе строшил две ребра, бръснал леко сърцето ми, прекъснал една артерия и излязъл стремглаво през хълбока ми, като повлякъл със себе си всичко, срещнато по пътя. Сърцето ми спряло да бие в продължение на шейсет и четири секунди. Казаха ми, че на връщане от тази екскурзия във вечността съм отворил очи и съм се усмихнал, преди да изгубя съзнание.

Дойдох на себе си осем дена по-късно. По това време вестниците вече бяха публикували новината за кончината на видния полицейски инспектор Франсиско Хавиер Фумеро, загинал в престрелка с въоръжена банда престъпници, и властите бяха твърде заети да намерят улица или алея, която да преименуват в негова памет. Единственият труп, намерен в старото имение на Алдая, бе неговият. Телата на Пенелопе и нейния син така и не бяха открити.

Събудих се призори. Спомням си светлината, която се лееше по чаршафите като течно злато. Снегът бе престанал и някой бе сменил морето зад моя прозорец с бял площад, на който се виждаха няколко люлки и почти нищо друго. Баща ми, потънал в един стол до леглото ми, вдигна очи и мълчаливо ме погледна. Усмихнах му се и той избухна в плач. Фермин, който спеше като младенец в коридора, и Беа, която държеше главата му в скута си, чуха риданията на баща ми и влязоха в стаята. Спомням си, че Фермин изглеждаше бял и слаб като рубена кост. Казаха ми, че кръвта, течаща във вените ми, била негова, че съм изгубил моята изцяло и моят приятел дни наред нагъвал сандвичи с филе в бюфета на болницата, за да му се образуват нови червени кръвни телца — в случай, че аз имам нужда от още. Навярно това обяснява защо се чувствах по-мъдър и по-малко Даниел. Спомням си, че имаше същинска гора от цветя и че същия следобед — или може би само две минути по-късно, не бих могъл да кажа — през стаята мина цяла върволица, като се почне от Густаво Барсело и племенницата му Клара, и се стигне до Бернарда и моя приятел Томас, който не смееше да ме погледне в очите и когато го прегърнах, избяга, за да си поплаче на улицата. Спомням си смътно дон Федерико, който дойде заедно с Мерседитас и дон Анаклето, учителя. Ала най-вече си спомням Беа, загледана безмълвно в мен, докато всички останали се топяха в радостни възклицания и благодарности към небесата, и баща ми, който бе спал седем нощи на онзи стол, молейки се на един Бог, в когото не вярваше.