Сянката на вятъра

Една ръка подпря тила ми и видях лицето на Жулиан Каракс да се свежда над мен. В моето видение Каракс изглеждаше точно както си го бях представял, сякаш пламъците изобщо не бяха заличили чертите му. Забелязах ужаса в очите му, без нищо да разбирам. Видях как сложи ръка на гърдите ми и се зачудих каква ли е тази димяща течност, потекла между пръстите му. Именно тогава почувствах ужасен огън, жарко дихание, което изгаряше вътрешностите ми. Идеше ми да изкрещя, но викът ми се удави в топла кръв. Познах лицето на Паласиос встрани от мен, смазан от угризения. Вдигнах поглед и тогава я видях. Беа бавно се приближаваше откъм вратата на библиотеката, с пропито от ужас лице, като притискаше треперещите си ръце към устата си и мълчаливо клатеше глава. Исках да я предупредя, но един хапещ студ пробяга по ръцете и нозете ми, пронизвайки тялото ми с безброй остриета.

Фумеро дебнеше, скрит зад вратата. Беа не забеляза присъствието му. Когато Каракс се надигна със скок и тя се обърна, предупредена, револверът на инспектора вече докосваше челото й. Паласиос се хвърли да го спре, но закъсня. Каракс вече се надвесваше над него. Дочух далечния му вик, понесъл името на Беа. Проблесна изстрел, който озари стаята. Куршумът прониза дясната ръка на Каракс. Миг по-късно човекът без лице се сгромоляса върху Фумеро. Надигнах се, за да видя как Беа тича към мен, невредима. Потърсих Каракс с угасващи очи, но не го открих. Друга фигура бе заела мястото му. Това беше Лаин Кубер в същия онзи вид, от който бях свикнал да се боя, докато четях страниците на една книга преди толкова години. Тоя път лапите на Кубер се впиха в очите на Фумеро като куки и го помъкнаха навън. Успях да видя как нозете на инспектора се потътриха през вратата на библиотеката, как тялото му се разтърсваше, докато Каракс го теглеше безмилостно към входа, как коленете му се блъскаха в мраморните стъпала, а вятърът плюеше сняг в лицето му, как човекът без лице го сграбчи за гърлото и, вдигайки го като кукла, го хвърли в замръзналия фонтан. Ръката на ангела прониза гърдите му като шиш и прокълнатата му душа се разля, досущ черна пара, и закапа като ледени сълзи по замръзналото огледало на водата, докато клепачите му се склопиха завинаги и очите му се покриха с иглици от скреж.

Тогава рухнах, неспособен да задържа погледа си дори секунда повече. Бяла светлина озари мрака и видях лицето на Беа да се отдалечава в тунел от мъгла. Затворих очи и усетих ръцете на Беа върху лицето си и диханието на гласа й, който молеше Бог да не ме взима и ми шепнеше, че ме обича и няма да ме остави да си ида, няма да ме остави да си ида. Спомням си само, че се разтопих в мираж от светлина и студ, че ме обгърна странен покой, който отнесе болката и бавния огън, изгарящ вътрешностите ми. Видях как двамата с Беа, вече почти старци, крачим ръка за ръка из улиците на Барселона, този омагьосан град. Видях как баща ми и Нурия Монфорт полагат бели рози на гроба ми. Видях Фермин, който ридаеше в прегръдките на Бернарда, и моя стар приятел Томас, онемял завинаги. Видях ги, както човек вижда непознати от прозореца на влак, който се отдалечава твърде бързо. Именно тогава, почти без да го осъзнавам, си спомних лицето на майка ми, което бях изгубил преди толкова години, сякаш стара изрезка внезапно бе изпаднала от страниците на някоя книга. Нейната светлина бе едничкото, което ме придружаваше, докато пропадах в мрака.

27 Ноември 1955 Post mortem

Стаята беше бяла, цялата изтъкана от платна, завеси, ефирни като пара, и искрящо слънце. От моя прозорец се виждаше безкрайно синьо море. Един ден някой ще се опита да ме убеди, че морето не може да се види от болницата „Корачан“, че стаите й не са бели, нито пък ефирни, че през оня ноември морето било като оловен гьол, студен и враждебен, че през онази седмица валял сняг всеки ден, докато погребал и слънцето, и цяла Барселона под един метър снежен саван, и даже Фермин, вечният оптимист, помислил, че ще умра отново.