Сянката на вятъра

Вече се смрачаваше, когато излязох от тунела на метрото. Безлюдна, Авенида дел Тибидабо чертаеше пред мен безкрайна линия от кипариси и имения, потънали в гробовна белота. Зърнах силуета на синия трамвай на спирката; камбанката на кондуктора разсече вятъра. Затичах се и успях да се кача почти в мига, когато вече потегляше. Кондукторът, стар познат, взе монетите, мърморейки нещо под нос. Седнах в кабината, малко по-защитен от снега и студа. Мрачните имения бавно се точеха край нас зад заледените стъкла. Кондукторът ме наблюдаваше с онази смесица от подозрение и наглост, която студът сякаш бе запечатал на лицето му.

— Ето го номер трийсет и две, млади човече.

Обърнах се и видях призрачния силует на имението на Алдая, което се приближаваше към нас като носа на тъмен кораб в мъглата. Трамваят се разтърси и спря. Слязох, избягвайки погледа на кондуктора.

— Късмет — промърмори той.

Гледах след трамвая, докато се изгуби нагоре по булеварда и остана само ехото от камбанката му. Здрачът се сгъстяваше около мен. Забързано обиколих градинската стена, търсейки отвора в порутената задна част. Докато се катерех по нея, като че ли чух стъпки по снега на отсрещния тротоар, които се приближаваха. Спрях за миг и останах неподвижен отгоре на стената. Нощта вече се спускаше неумолимо. Шумът от стъпките се изгуби, отнесен от вятъра. Скочих от другата страна и навлязох в градината. Замръзналите бурени се бяха превърнали в стъбла от кристал. Статуите на повалените ангели лежаха по земята, покрити с ледени савани. Водата във фонтана бе замръзнала, образувайки черно, блестящо огледало, от което стърчеше само хищната каменна ръка на потъналия ангел, досущ като сабя от обсидиан. Сълзи от лед се стичаха по показалеца. Обвиняващата ръка на ангела сочеше право към входната врата, която бе полуотворена.

Изтичах по стъпалата с надеждата, че не е станало прекалено късно. Не си направих труда да заглушавам ехото от стъпките си. Бутнах вратата и влязох във вестибюла. Процесия от свещи чертаеше път към вътрешността на къщата. Това бяха свещите на Беа, изгорели вече почти до пода. Поех по следата им и спрях в подножието на голямото стълбище. Пътеката от свещи се изкачваше по стъпалата до първия етаж. Тръгнах нагоре, следван от деформираната си сянка, която трепкаше по стените. Когато стигнах площадката на първия етаж, видях още две свещи, поставени навътре в коридора. Третата примигваше точно пред стаята, принадлежала някога на Пенелопе. Приближих се и потропах леко на вратата с кокалчетата на пръстите си.

— Жулиан? — долетя отвътре един разтреперан глас.

Хванах дръжката на вратата и се приготвих да вляза, без да съм сигурен кой ме очаква от другата страна. Отворих бавно. Беа се взираше в мен от един ъгъл, завита с одеяло. Изтичах до нея и я прегърнах мълчаливо. Усетих как тя заплака, сломена.

— Не знаех къде да отида — промълви Беа. — Обадих се няколко пъти у вас, но никой не отговаряше. Уплаших се…

Беа избърса сълзите си с юмруци и впи поглед в мен. Аз кимнах; нямаше нужда от повече думи.

— Защо ме нарече Жулиан?

Тя хвърли поглед към открехнатата врата.

— Той е тук. В тази къща. Ту влиза, ту излиза. Завари ме оня ден, когато се опитвах да вляза в къщата. Знаеше коя съм, без да му обяснявам каквото и да е. Беше наясно какво става. Настани ме в тази стая и ми донесе одеяло, храна и вода. Каза ми да чакам, защото всичко щяло да се нареди, ти си щял да дойдеш за мен. Нощем разговаряхме по цели часове. Разказа ми за Пенелопе, за Нурия… но най-вече ми говореше за теб, за нас двамата. Каза ми, че трябва да те науча да го забравиш…

— Къде е той сега?

— Долу, в библиотеката. Рече ми да не мърдам оттук, защото чакал някого.

— Кого?

— Не зная. Каза, че това е някой, който щял да дойде с теб — ти си щял да го доведеш…

Когато надникнах в коридора, стъпките вече се чуваха долу, близо до стълбището. Познах безплътната сянка, която пълзеше по стените като паяжина, черния шлифер, шапката, нахлупена като качулка и револвера в ръката, искрящ като коса. Фумеро. Винаги ми бе напомнял някого или нещо, но едва в този миг проумях какво.

4

Угасих свещите с пръсти и направих знак на Беа да не вдига шум. Тя ме хвана за ръката и ме погледна въпросително. Бавните стъпки на Фумеро се чуваха някъде под нас. Отведох Беа обратно във вътрешността на стаята и й дадох знак да стои там, скрита зад вратата.

— Не излизай оттук, каквото и да стане — прошепнах аз.

— Не ме оставяй сега, Даниел. Моля те.

— Трябва да предупредя Каракс.