Читаем Сянката на вятъра полностью

Опитах да се понадигна. Болката в ухото ми се бе превърнала в парещо пулсиране.

— Дали ще оглушея?

— За оглушаване не зная, но бяхте на ръба да станете дебил. Малко е оставало тоя дивак господин Агилар да направи на пух и прах сивите ви клетки.

— Не беше господин Агилар този, който ме преби. Томас беше.

— Томас? Вашият приятел, изобретателят?

Кимнах.

— Сигурно сте направили нещо, за да изядете боя.

— Беа е избягала от къщи… — подхванах аз.

Фермин свъси вежди.

— Давайте нататък.

— Бременна е.

Той ме изгледа слисан. Изражението му като никога беше непроницаемо и строго.

— За Бога, Фермин, не ме гледайте така.

— А вие какво искате да направя? Да започна да раздавам пури?

Опитах се да стана, но болката и ръцете на Фермин ми попречиха.

— Трябва да я намеря, Фермин.

— Я по-добре мирувайте. Не сте в състояние да ходите където и да е. Кажете ми къде е момичето и аз ще отида да я прибера.

— Не зная къде е.

— Ще трябва да ви помоля да бъдете малко по-конкретен.

Дон Федерико се появи на вратата с димяща чаша бульон и топло ми се усмихна.

— Как се чувстваш, Даниел?

— Благодаря, много по-добре, дон Федерико.

— Вземи с бульона две от тези хапчета.

Той хвърли бегъл поглед към Фермин, който кимна.

— Те са против болката.

Глътнах хапчетата и изсърбах бульона, който имаше вкус на шери. Дон Федерико, цар на дискретността, излезе от стаята и затвори вратата. Именно тогава забелязах, че Фермин държи в скута си ръкописа на Нурия Монфорт. Часовникът, който тиктакаше на нощното шкафче, показваше един часа — по обед, предположих.

— Още ли вали сняг?

— Малко е да се каже, че вали сняг. Това е снежна версия на всемирния потоп.

— Прочетохте ли го вече? — попитах.

Фермин само кимна.

— Трябва да намеря Беа, преди да е станало твърде късно. Струва ми се, че зная къде е.

Седнах на леглото, като отблъснах ръцете на Фермин. Огледах се наоколо. Стените се полюляваха като водорасли на дъното на езеро. Таванът едва забележимо се отдалечаваше. Почти нямах сили да се държа изправен. Фермин без никакво усилие ме положи обратно на леглото.

— Никъде няма да ходите, Даниел.

— Какви бяха тези хапчета?

— Илачът на Морфей. Сега ще заспите като пън.

— Не, сега не бива…

Продължих да мънкам нещо, докато клепачите ми се затвориха и сякаш целият свят се срути. Пропаднах в сън, черен и празен като тунел. Сънят на виновните.



Здрачът вече се спускаше, когато надгробната плоча на тази летаргия се вдигна. Отворих очи и видях тъмна стая, над която бдяха две уморени свещи, примигващи на нощното шкафче. Фермин, грохнал в креслото в ъгъла, хъркаше със силата на човек, три пъти по-едър от него. В нозете му лежаха страниците от ръкописа на Нурия Монфорт, разпилени като сълзи. Болката в главата ми бе отслабнала до бавно, топло пулсиране. Промъкнах се предпазливо до вратата на стаята, а оттам излязох в неголям хол с балкон и врата, която явно водеше към стълбището. Палтото и обущата ми лежаха на един стол. През прозореца проникваше пурпурна светлина, нашарена с дъгоцветни отблясъци. Отидох до балкона и видях, че навън още вали сняг. Покривите на половин Барселона бяха изпъстрени с бяло и алено. В далечината кулите на Индустриалния колеж стърчаха като игли сред мъглата, уловила последното слънчево дихание. Прозорецът бе покрит със скреж. Допрях показалеца си до стъклото и написах:

Отивам да намеря Беа.

Не ме следвайте. Скоро ще се върна.

Бях се събудил, обзет от увереност, сякаш някой непознат ми бе прошепнал истината насън. Излязох на площадката и се втурнах по стълбите, а оттам — навън. Улица „Уржел“ се бе превърнала в река от ослепително бял пясък, от която изникваха улични лампи и дървета като мачти в гъстата мъгла. Вятърът сякаш плюеше облаци от сняг. Закрачих към най-близката спирка на метрото при поликлиниката и потънах в пълните с пара и оскъдна топлина тунели. Цели орди барселонци, свикнали да взимат снега за чудо, коментираха странностите на времето. Следобедните вестници бяха изнесли новината на първа страница със снимка на заснежените Лас Рамблас и фонтана на Каналетас, от който сякаш кървяха ледени висулки като сталактити. „Снеговалежът на века“ — гърмяха заглавията. Стоварих се на една пейка на перона и вдъхнах оня аромат на тунели и сажди, който носи със себе си тътенът на невидимите влакове. От другата страна на линиите, на един плакат, рекламиращ прелестите на увеселителния парк Тибидабо, се виждаше синият трамвай, осветен като улична атракция, а зад него личаха очертанията на имението на Алдая. Зачудих се дали Беа, изгубена в онази, другата Барселона, която принадлежеше на неудачниците, не бе видяла същото изображение и не бе осъзнала, че няма къде другаде да отиде.

3

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века