Сянката на вятъра

Тя ме гледаше умоляващо, но аз излязох в коридора, преди да съм се поддал на увещанията й. Отидох предпазливо до горната част на главното стълбище. От сянката на Фумеро нямаше и следа, стъпките му също бяха заглъхнали. Беше се притаил някъде в мрака — неподвижен, търпелив. Оттеглих се отново в коридора и закрачих по него покрай редицата стаи, докато стигнах предната част на имението. През един заледен прозорец се процеждаха четири лъча синя светлина, мътни като застояла вода. Отидох до прозореца и видях една черна кола с включени фарове, спряла пред решетката на главната порта. Познах автомобила на лейтенант Паласиос. Огънчето на цигарата му в мрака — издаваше присъствието му зад волана. Върнах се бавно към стълбището и заслизах стъпало по стъпало с безкрайна предпазливост. Спрях се някъде по средата и огледах мрака, залял долния етаж.

На влизане Фумеро бе оставил входната врата отворена. Вятърът бе угасил свещите и плюеше — вътре вихрушка от сняг. Замръзнала шума танцуваше под свода, носейки се в тунел от прашна светлина, която загатваше руините на огромната къща. Смъкнах се още четири стъпала надолу, притискайки се до стената, и зърнах бегло големите прозорци на библиотеката. От Фумеро все така нямаше и следа. Зачудих се дали не е слязъл в подземието или в криптата. Сипкавият сняг, който нахлуваше отвън, бързо заличаваше следите му. Спуснах се до подножието на стълбището и надникнах в коридора, който водеше към главния вход. Леденият вятър сякаш ме заплю в лицето. Хищната ръка на ангела, потънал във фонтана, смътно се мержелееше навън в тъмата. Погледнах в другата посока. Входът към библиотеката бе на около десет метра от долната част на стълбището. Преддверието, което водеше натам, бе забулено в мрак. Разбрах, че Фумеро би могъл да ме наблюдава, застанал едва на няколко метра от мястото, където се намирах, без да мога да го видя. Взрях се в тъмнината, непрогледна като водите на кладенец. Поех си дълбоко дъх и, пристъпвайки едва, закрачих слепешката през разстоянието, което ме отделяше от входа на библиотеката.

Големият овален салон тънеше в оскъдна, мъглява светлина, изпъстрена от миниатюрните сенки, които хвърляше лепкавият сняг, падащ тежко зад прозорците. Плъзнах поглед по голите стени, търсейки Фумеро — нищо чудно да се спотайваше точно до входа. Някакъв предмет стърчеше, от стената едва на два метра вдясно от мен. За миг ми се стори, че той се раздвижи, но това бе само отражението на лунната светлина по острието. Видях забит нож, вероятно двуостра кама, приковала към стената правоъгълно парче картон или хартия. Приближих се и познах изображението. Това бе копие от полуобгорената снимка, което някой непознат ми бе оставил преди време на тезгяха в книжарницата. На снимката Жулиан и Пенелопе, все още юноши, се усмихваха щастливо на живота, който им се бе изплъзнал, без да разберат. Острието на камата бе пронизало гърдите на Жулиан. Тогава разбрах, че човекът, оставил ми фотографията като покана, не е бил Лаин Кубер или Жулиан Каракс, а Фумеро. Тази снимка бе отровна примамка. Вдигнах ръка, за да я освободя от ножа, но леденият допир от револвера на Фумеро, опрян в тила ми, ме спря.

— Един образ струва повече от хиляда думи, Даниел. Ако баща ти не беше скапан книжар, досега щеше да те е научил на това.

Обърнах се бавно и се озовах срещу дулото на оръжието. Издаваше прясна миризма на барут. Мъртвешкото лице на Фумеро се хилеше, изкривено в ужасна гримаса.

— Къде е Каракс?

— Далече оттук. Знаеше, че ще дойдете за него, и се махна.

Фумеро ме гледаше, без да мигне.

— Ще ти пръсна главата, момче.

— Това няма да ви помогне много. Каракс не е тук.

— Отвори си устата — нареди Фумеро.

— Защо?

— Отвори си устата, че да не ти я отворя аз с един куршум.

Разтворих устни и Фумеро тикна револвера между тях. Усетих как в гърлото ми се надига гадене. Палецът на Фумеро се изопна върху петлето.

— А сега, нещастник такъв, помисли дали имаш някаква причина да продължиш да живееш. Е, какво ще кажеш?

Кимнах бавно.

— Тогава ми кажи къде е Каракс.

Опитах се да измънкам нещо. Фумеро полека извади револвера.

— Къде е?

— Долу. В криптата.

— Ти ще водиш. Искам да присъстваш, докато разказвам на онова копеле как стенеше Нурия Монфорт, когато й забих ножа в…

Силуетът се появи от нищото. Поглеждайки над рамото на Фумеро, сякаш видях как мракът се движеше като завеса от мъгла, а една фигура без лице, с пламтящи очи, се плъзгаше към нас съвършено безшумно, като че ли едва стъпваше по пода. Фумеро видя отражението в плувналите ми в сълзи очи и лицето му бавно се изкриви.