Читаем Сянката на вятъра полностью

Ако четеш тези думи, този затвор от спомени, това би означавало, че вече не мога да се сбогувам с теб, както бих желала, не мога да те помоля да ни простиш, особено на Жулиан, и да се грижиш за него, когато мен няма да ме има. Зная, че не мога да те моля за нищо — освен да се спасиш. Навярно всички тези страници са успели да ме убедят, че каквото и да стане, винаги ще имам приятел в твое лице, че ти си моята единствена и истинска надежда. От всички неща, които е написал Жулиан, винаги съм чувствала най-близко до сърцето си това, че продължаваме да живеем дотогава, докато някой ни помни. Както често ми се е случвало с Жулиан, години преди да се запозная с него, чувствам, че те познавам и че ако мога да се доверя на някого, то това си ти. Спомняй си за мен, Даниел, ако ще и да е скришом в някой ъгъл. Не ме оставяй да си отида.

Нурия Монфорт

Сянката на вятъра

1955

1

Зазоряваше се, когато дочетох последната страница от ръкописа на Нурия Монфорт. Това беше моята история. Нашата история. В изгубените стъпки на Каракс сега разпознавах моите, вече невъзвратими. Станах, разкъсван от безпокойство, и закрачих из стаята като животно в клетка. Всичките ми резерви, подозрения и страхове се разпиляха като пепел, съвсем незначителни. Бях смазан от умора, угризения и уплаха, но въпреки това не можех повече да остана там и да се крия от следата, оставена от моите действия. Облякох си палтото, пъхнах сгънатия ръкопис във вътрешния джоб и хукнах по стълбите. Когато излязох от вратата, навън валеше сняг и небето се топеше в лениви сълзи от светлина, които сякаш кацаха върху дъха ми, преди да изчезнат. Затичах се към Пласа Каталуня. Площадът бе почти безлюден, само в центъра му се издигаше самотната фигура на един старец или може би паднал ангел с дълги бели коси, пременен с великолепно сиво палто. Крал на зората, той се взираше в небето и напразно се опитваше да лови снежинки с ръкавиците си, заливайки се от смях. Когато минах покрай него, той ме погледна и се усмихна тържествено, сякаш можеше с един бегъл поглед да разгадае душата ми. Очите му бяха златисти, като вълшебни монети, които проблясват на дъното на някой фонтан. Стори ми се, че го чух да казва:

— Късмет!

Опитах се да се придържам към тази благословия и ускорих крачка, молейки се да не е прекалено късно и Беа, онази Беа от моята история, все още да ме чака.

Гърлото ми пламтеше от студа, когато, задъхан от тичане, стигнах до сградата, където живееше семейство Агилар. Снегът бе започнал да се трупа. Имах късмета да заваря при входа дон Сатурно Мольеда, портиер на сградата и (според сведенията на Беа) таен поет-сюрреалист. Дон Сатурно бе излязъл да погледа снежния спектакъл с метла в ръка, увит с поне три шала и нахлузил армейски ботуши.

— Това е Божият пърхот — рече той с почуда, описвайки снега с непубликуван стих.

— Отивам в апартамента на господата Агилар — обявих аз.

— Знайно е, че съдбата подпомага смелите, но вашата смелост е безразсъдна, млади човече.

— Много е спешно. Очакват ме.

— Ego te absolvo86 — изрецитира той и ме благослови.

Хукнах нагоре по стълбите. Докато се изкачвах, претеглях възможностите си с известни уговорки. Ако ми — провървеше, щеше да ми отвори някоя от прислужниците, чиято блокада бях готов да преодолея без много церемонии. При по-лош късмет, навярно бащата на Беа щеше да отвори вратата, особено в такъв ранен час. Искаше ми се да вярвам, че в интимния уют на семейното огнище той няма да се разхожда въоръжен, поне не преди закуска. Преди да почукам, спрях за няколко мига, за да си поема дъх и да се опитам да скалъпя няколко думи, които така и не ми идваха на ум. Вече нямаше кой знае какво значение. Потропах силно три пъти с мандалото. Петнайсет секунди по-късно повторих тази операция, после пак, без да обръщам внимание на разтуптяното ми сърце и на студената пот, която бе избила по челото ми. Когато вратата се отвори, все още държах мандалото в ръка.

— Какво искаш?

Очите на моя стар приятел Томас, студени и гневни, ме пронизаха, без да трепнат.

— Дошъл съм да видя Беа. Можеш да ми размажеш физиономията, ако искаш, но няма да мръдна оттук, докато не говоря с нея.

Томас ме гледаше, без да мигне. Зачудих се дали ще ме строши надве веднага, без много да му мисли. Преглътнах с мъка.

— Сестра ми не е вкъщи.

— Томас…

— Беа се махна оттук.

В гласа му имаше отчаяние и болка, които едва успяваше да маскира като гняв.

— Махна се? Къде?

— Надявах се ти да знаеш.

— Аз?

Вмъкнах се в апартамента, без да обръщам внимание на стиснатите юмруци и заплашителното изражение на Томас.

— Беа? — извиках. — Беа, аз съм, Даниел…

Спрях се по средата на коридора. Апартаментът изплю обратно ехото на моя глас с онова презрение, което излъчват празните пространства. В отговор на моите викове не се появиха ни господин Агилар, ни съпругата му, ни прислужниците.

— Няма никой, нали ти казах — рече Томас зад гърба ми. — Сега се разкарай оттук и не се връщай повече. Баща ми се е заклел да те убие и не съм аз този, който ще му попречи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века