Сидхарта

Сидхарта бе започнал да чувства недоволство от себе си. Той бе усетил, че обичта на баща му, обичта на майка му, а също и обичта на приятеля му Говинда няма да могат завинаги да го направят щастлив, смирен и доволен. Той бе започнал да се догажда, че достопочтеният му баща, всичките му други учители и мъдрите брамини вече са му предали най-дълбоката част от своята мъдрост, но тя е била излята в един очакващ съд, който не се е изпълнил, духът не е заситен, душата не е приласкана, сърцето не е намерило покой. Свещените къпания бяха нещо прекрасно, но се правеха с вода, не измиваха греха, не премахваха жаждата на духа, не разсейваха страха на сърцето. Превъзходни бяха жертвите и призоваването на боговете — но това ли бе всичко? Даваха ли жертвите щастие? Какво трябваше да се мисли за боговете? Наистина ли Праджапати5 е сътворил света? Не е ли това дело на Атман, Единственият и неповторимият? Не бяха ли и боговете като нас, подчинени на времето, преходни? Смислено и възвишено ли беше да им се принасят жертви? Кому другиму трябваше да се принасят жертви, кому другиму трябваше да се покланят, освен Нему, Единствения, Атман? А къде можеше да се срещне Атман, къде живееше той, къде биеше вечното му сърце, къде освен в собственото Аз, в най-съкровеното и неразрушимото, което всеки носи в себе си? Но къде беше това Аз, това съкровено и сетно нещо? Мъдрите учеха, че то не е плът и кръв, нито мисъл, нито съзнание. Къде всъщност се намираше то? Да стигнеш до това Аз, до себе си, до Атман — нима има друг път, който си струва да бъде търсен повече? Жалко, но никой не посочваше този път, никой не го знаеше — нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песни! Всичко знаеха брамините и свещените им книги, знаеха всичко, за всичко се бяха погрижили и за повече от всичко — за сътворението на света, за възникването на речта, за храната, за вдишването и издишването, за устройството на сетивата, за делата на боговете, — безкрайно много знаеха те — но струваше ли си да се знае всичко това, когато не се знаеше едното, единственото, най-важното, единствено важното?

Много стихове от свещените книги, особено в упанишадите6 на Самаведа,7 прекрасни стихове, говореха за това съкровено, за това Аз.

Душата ти е целият свят — пишеше в тях, пишеше още, че в съня, в най-дълбокия си сън човек може да проникне в най-съкровеното си и да живее в Атман. Чаровна мъдрост имаше в тези стихове, всички познания на най-мъдрите бяха събрани тук, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не трябваше да се пренебрегва мощта на познанията, събрани тук и запазени от безброй поколения мъдри брамини. Но къде бяха брамините, къде жреците и мъдреците, къде изкупих ???(елите на грехове)?, на които се бе удало не само да опознаят, но и да живеят според това най-дълбоко познание? Къде беше Вещият, който би могъл чрез заклинания да изтръгне пребиваването си в Атман от съня в бодърствуването, в живота, във всяка крачка, в думите и делата? Сидхарта познаваше много достойни брамини, баща си преди всичко, непорочния, учения, най-достопочтения. Баща му бе достоен за преклонение: благородно и смирено бе държанието му, животът му бе чист, словото му бе мъдро, светли и възвишени бяха мислите му. Но и той, който толкова знаеше, живееше ли в блаженство, намерил ли бе покой, или беше един от онези, които търсят и жадуват истината? Не трябваше ли той отново и отново да засища жаждата си от свещените извори — от книгите, от лъкатушната реч на брамините? Защо и той, безукорният, трябваше всеки ден да се отмива от грехове, всеки ден да се очиства отново и отново. Нима Атман не беше в него, нима изворът на изворите не беше в собственото му сърце? Той, изворът на изворите, трябваше да бъде намерен в собственото Аз, него човек трябваше да притежава. Всичко останало бе само търсене, лутане по обиколни пътища, заблуда. Такива бяха мислите на Сидхарта, това бе жаждата му, това бе мъката му.

Той често си повтаряше думите от упанишадата Чхандогия:8 „Брахман9 е сатиям, сиреч истински. Който знае това, той всеки ден навлиза в небесния свят.“ Често пъти небесният свят му се струваше близък, но той никога не бе успял да го достигне, никога не бе засищал напълно жаждата си. И от всички мъдри и най-мъдри люде, които познаваше и от чийто поучения се ползваше, нямаше нито един, който да бе изцяло постигнал този небесен свят, който да бе до край утолил вечната си жажда.

— Говинда — рече Сидхарта на приятеля си, — мили Говинда, ела с мен под банановото дърво, нека се отдадем на съзерцание.

Те отидоха под банановото дърво и седнаха — Сидхарта при него, а двадесет крачки по-нататък Говинда. И докато сядаше, готов да изрече Ом, Сидхарта прошепна стиха:

— Ом е лък, стрела е душата, Брахман е цел на стрелата; да се улучи трябва на всяка цена.

Когато определеното време за съзерцание изтече, Говинда стана. Вечерта бе настъпила, вече бе време за привечерното свещено къпане. Той извика името на Сидхарта.