Сидхарта

— О, Достолепни, учението ме удиви най-вече с едно. Всичко в него е напълно ясно, доказано: ти показваш света като една съвършена, непрекъсната, вечна верига от причини и следствия. Никога това не е изричано по-ясно, никога не е представяно по-неоспоримо. Сърцето на всеки брамин наистина трябва да тупти по-силно, когато гледа света през твоето учение, като съвършена последователност, без празноти, бистър като кристал, неподвластен както от случая, така и от боговете. Дали той е добър или лош, дали животът в него представлява страдание или радост, това е без значение, може би е съвсем несъществено, ала целостта на живота, връзката между всичко, което се случва, това че всичко велико и дребно е обхванато от един и същи поток, от един и същи закон на причините, на пораждането и умирането — всичко това, о, Съвършени, ясно се откроява във възвишеното ти учение. Ала според твоето учение това единство и тази неотменна последователност все пак се прекъсват в едно място, през една малка пролука в този свят на единството прониква нещо чуждо, нещо ново, което по-рано не е съществувало и не може да бъде доказано: това е учението ти за надмогването на света, за спасението. Но с тази малка пролука, с това незабележимо прекъсване целият единен и вечен световен закон се отменя и рухва. Прости ми, че изговарям това възражение.

Гаутама го изслуша без да промълви дума, без да трепне. С милостивия си, внимателен и ясен глас Съвършения каза:

— О, брамински сине, ти чу учението ми, хвала ти, че тъй дълбоко си размишлявал над него. Ти намери в него една празнина, една грешка. Размишлявай по-нататък над нея. Но позволи ми, жадни за знание човече, да те предупредя, да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията не са важни. Те могат да бъдат верни и грешни, умни или глупави. Всеки може да ги признае или отхвърли. Но учението, което изслуша от мен, не е мнение и целта му не е да обясни света на любознателните. То има друга цел: целта му е избавлението от страданията. Това учи Гаутама и нищо друго.

— Не ми се сърди, о, Възвишени! — каза момъкът. — Не за да споря с теб, да споря с думи, изговорих това. Вярно е, че мненията не са важни, но позволи ми да кажа още нещо: нито за миг не съм се съмнявал в теб. Нито за миг не съм се съмнявал, че ти си Буда, че си стигнал най-високата цел, който са тръгнали да търсят хиляди брамини и брамински синове. Ти си намерил спасението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си дирене по своя си път, чрез вглъбяване, чрез съзерцание, чрез познание, чрез просветление. Ти не си го намерил чрез учението. Това исках да кажа, о, Възвишени, — никой не може да постигне избавлението чрез учение! О, Достойни, никому не ще успееш да разкриеш и да споделиш чрез учението какво си изпитал в часа на своето просветление. Безкрайно ценно е учението на просветления Буда, той учи мнозина да живеят праведно, да отбягват злото. Ала едно нещо не притежава това ясно, това достойно за следванеучение: липсва му тайната на онова, което Възвишения сам е преживял. Самият той, между стотиците хиляди. Това е, което мислех и разбрах, когато чух учението ти. Само за това ще продължа пътя на отшелничеството — не за да търся по-добро учение, защото зная, че няма такова, а за да се отделя от всяко учение и всички учители и сам да постигна целта си или да умра. Но аз често ще си спомням деня и часа, о, Възвишени, когато очите ми видяха един светец.

Погледът на Буда бе кротко сведен към земята, а непроницаемото му лице сияеше смирено в пълно равнодушие.

— Дано мислите ти не се окажат заблуда — каза достойният за почит. — Дано стигнеш целта си. Но кажи ми, забеляза ли рояка на моите самани, на множеството ми братя, които подириха убежище в учението ми? И вярваш ли, далечни чужденецо, че за тях ще е по-добре да изоставят учението и да се върнат към светския живот и суетните страсти?

— Стоя далече от такава мисъл! — извика Сидхарта. — Дано всички останат верни на учението ти и дано всички постигнат целта си! Не е и по сърцето ми да обсъждам живота на другите. Сам себе си трябва да проумея, да поправям, да преодолявам. Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да продължи да живее и да расте — защото тогава учението, любовта ми към теб, братството на монасите и следовниците биха станали мое Аз!

С лека усмивка, с непоколебима яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и с едва доловим жест се сбогува.

— Мъдър си, о, самана! — каза Достойния. — Говориш мъдро. Но се пази от прекалената мъдрост!

Буда продължи пътя си, а погледът му и леката му усмивка се запечатаха завинаги в паметта на Сидхарта.