Силата на силните

Джек Лондон Силата на силните

Притчите не лъжат, но и лъжците създават притчи.

Дългата брада прекъсна разказа си, облиза мазните си пръсти и ги отри о голите си хълбоци, които набедреникът от космата меча кожа не можеше да покрие. Около него бяха наклякали трима млади мъже, неговите внуци, Бързоходния елен, Жълтата глава и Страх ме е от мрака. Тримата си приличаха като капки вода. Кожи от диви животни прикриваха части на телата им. Бяха слаби и мършави, с тесни бедра и криви крака, но имаха широки рамене, едри груби ръце и китки, гъсто обрасли с косми. Дългите им коси бяха сплъстени и често някой кичур падаше пред сближените им очи — малки, черни и лъскави птичи очи, които се губеха сред широките им скули и яката, силно издадена напред долна челюст.

Нощта беше ясна и звездна и пред тях, ниско долу в далечината, се разстилаха верига след верига от обрасли с гори хълмове, а небето аленееше от сиянието на вулкан. Зад тях зееше черната паст на пещера и от нея от време на време, на силни пориви повяваше въздушно течение. Пред самите тях пламтеше огън. На една страна лежеше полуразкъсаният труп на мечка, а наоколо му, на почетно разстояние, няколко рунтави, подобни на вълци кучета. До всеки един от мъжете имаше лък, стрели и голяма тояга. В отвора на пещерата, облегнати на каменната стена, стояха няколко грубо издялани копия.

— Ето как се преместихме от пещерата на дървото — рече Дългата брада.

Младежите се изсмяха весело като големи деца, защото думите му им припомниха някакъв предишен разказ. Дългата брада също се засмя; петнадесетсантиметровата остра и дълга като губерка кост, промушена през хрущяла на носа му, за

подскача, затанцува и придаде още по-свирепо изражение на лицето му. Той не повтори точно думите, които те бяха запомнили, но издаде с уста няколко животински звука, които означаваха същото.

— И това е първото нещо, което помня от Морската долина — продължи Дългата брада. — Тогава бяхме глупави и наивни хора. Не знаехме тайната на мощта. Защото, запомнете, всяко семейство живееше само и само се грижеше за себе си. Бяхме около трийсет семейства, но силата ни беше разединена. Страхувахме се едни от други. На върха на нашето дърво си построихме сламена колиба, а на площадката отвън винаги имаше купчина камъни за главите на онези, които се осмеляваха да направят опит да ни навестят. Имахме също и копия, и стрели и никога не приближавахме дърветата на другите семейства. Брат ми отиде веднъж под дървото на Бу-ух, но намери смъртта си, защото Бу-ух му счупи главата.

Старият Бу-ух беше много силен. Говореше се, че можел с един замах да изтръгне главата на човек, но аз не съм чул да го е направил, защото никой не искаше да му даде възможност за това. И баща ми също не пожела. Един ден, когато баща ми беше слязъл долу на брега, Бу-ух подгони майка ми. Тя не можеше да тича бързо, защото предния ден беше ходила в планината да събира диви ягоди и една мечка беше забила нокти в крака й. И така Бу-ух я хвана         и я отнесе на своето дърво. Баща ми никога не си я върна обратно. Страхуваше се. — Бу-ух му се зъбеше предизвикателно, но баща ми не се ядосваше. Силната ръка също беше много силен човек. Един от най-добрите риболовци. Но веднъж, както се катерел да търси яйца от чайки, паднал от скалите. И оттогава престана да бъде силен. Започна да кашля и раменете му се присвиха така, че едва не се допираха едно до друго. Тогава баща ми взе жената на Силната ръка. Когато Силната ръка дойде и кашляйки, заобикаля около нашето дърво, баща ми взе да му се смее и да го замеря с камъни. Ето как живеехме по онова време. Не ни идваше на ум да съединим силите си и да станем силни.

— А брат вземаше ли жената на брат си? — попита Бързоходния елен.

— Да, стига да се отделеше да живее на свое дърво.

— Но сега ние не живеем така — възрази Страх ме е от мрака.

— Защото научих бащите ви на по-добър живот — Дългата брада пъхна косматата си ръка в разкъсания труп на мечката, измъкна шепа бъбречна лой и я засмука замислено. После отново избърса ръце о голите си хълбоци и продължи. — Всичко това, за което ви разказвам, беше много отдавна, преди да се научим как да живеем по-добре.

— Трябва да сте били много глупави, за да живеете така — забеляза Бързоходния елен, а Жълтата глава изсумтя одобрително.

— Да, глупави бяхме, а после станахме още по-глупави, както ще видите. И все пак опитът ни научи, да, научи ни. Ние, рибоядците, не знаехме, че трябва да съединим силите си, така че силата ни да стане обща. А месоядците от Голямата долина оттатък вододела живееха дружно, дружно ходеха на лов и риболов и дружно воюваха. Един ден те дойдоха в нашата долина. Ние се изпокрихме — всяко семейство в своята пещера или на своето дърво. Месоядците бяха само десетина, но те се биеха дружно, а ние — всеки за себе си.

Дългата брада продължително и объркано запресмята нещо по пръстите си.