Синьочервения Метусалем

Пазарлъкът и търговията бяха много оживени, но в тях взимаха участие единствено онези негови офицери, в чийто район влизаха тези селища. Той винаги изричаше само последната, решаваща дума и Метусалем намери, че сумите, които биваха плащани, бяха изключително скромни. Отчетено по наши пари, от семейство се искаше едва по грош. Несемейните, самостоятелни лица даваха само половината и в замяна тези селища биваха освобождавани за цяло тримесечие от всякакво просяшко посещение. Един китайски Той не търпи в царството си бедняк, който върви на просия за собствена сметка.

След като закусиха, при което минхер отново се впусна храбро в сражението, потеглиха на път.

Лианг-си и Йин-тзиан естествено яздеха с тях. Дебелият помоли днес да не го връзват и по време на цялата езда се държеше доста поносимо на седлото.

Който от населението можеше да тича, съпроводи отряда до извън селото, където един приток на реката бе прерязал тясна странична долина в планинската верига. Тази долина трябваше да следват, за да стигнат до споменатата равнина, богата на въглища. Той увери, че още на втория ден следобед ще са в Хо-тзинг-тинг.

Метусалем се движеше предимно край този мъж, който напълно естествено бе отличен познавач на китайските порядки. От него имаше какво да научи и получи най-изчерпателна информация за всичко, което го запита. Но от време на време се присъединяваше и към спътниците си, които пътуваха вкупом, понеже не можеха да се разбират достатъчно с придружителите на просяшкия крал. Рихард Щайн и Готфрид бяха разменили по няколко думи и реплики с тях. Дебелият дори не се опита да се обърне към хората с трите или четирите китайски думи, които беше запаметил. Въпреки това той беседваше много добре с тях, като им кимваше сегиз-тогиз приятелски, или доброжелателна усмивка озаряваше тлъстото му лице. Търнърстик, разбира се, не бе пропуснал възможността да блесне с прочутите си езикови познания, но естествено не бе разбран и се подрусваше в тръс след малкия отряд възмутен и мърморещ.

Метусалем отново бе насочил коня си към своите съотечественици, където Рихард тъкмо казваше на Готфрид:

— Какви очи ще облещи чичо, като види пристигащите от невиделица немци! Това той веднага ще познае по студентските ни униформи.

— Подобни се носят и в университетите на други страни — намеси се Дегенфелд. — Впрочем на мен не ми се иска веднага да му кажем какво искаме и кои сме.

— Защо?

— За да го изненадаме после толкова повече. Той действително ще види, че сме се посветили на следването, но…

— Ik ook? (Също и аз?) — прекъсна го дебелият.

— Не, защото вие сте се посветил единствено на любимото хранене. Но ние бихме могли да се представим като английски студенти, намиращи се на околосветско пътешествие.

— En ik? Wat ben ik? (А аз? Аз какъв съм?) — попита минхер.

— Вий ли к’ъв сте? — ухили се Готфрид. — Вий естествено не сте никой друг, а дебелият кафърски главатар Цете-вайо, когото са каним да отведем с нас в Лондон, та да го научим как са прави хубав английски коледен пудинг!

— Zo! En gij, wat zijt gij? Gij zijt dat ongelukkige nijipaard, dat ik in London wil laten zien, namelijk voor geld, een silling van iedere heer van goeden huize en een halve silling van iedere baardsscheerder, penselmaker en hogeschoolfagot blazer! (Тъй! A вие! Вие какво сте? Един нещастен речен кон, когото се каня да показвам в Лондон, естествено срещу заплдщане — един шилинг за господин от добра къща и половин шилинг за всеки подстригвач на бради, цапач на картини и университетски духач на обой!)

— Много добре! — захихика Готфрид. — Тук здравата ме населихте и аз признавам, че си го заслужих. Значи ний хубавичко бихме могли да се показваме взаимно за пари. Нали?

— Neen! Ik weten, wat ik in Ho-tsing-ting zijn zai. (He! Аз искам да знам какъв ще бъда в Хо-тзинг-тинг.)

— К’ва роля да изпълнявате? Яжте и пийте! От т’ва по-добро, здраве му кажи.

— Ja, dat is goed; dat laat ik gaarne gelden. Gij zijt mijn vriend, en ik heb U zeer lief. (Да, това е добре. С удоволствие се съгласявам. Вие сте мой приятел и аз много ви обичам.) — При тези думи, които добрякът не изрече иронично, а напълно сериозно, протегна ръка на Готфрид и онзи сърдечно я разтърси.

— Правилно — одобри Метусалем. — Приятелите не бива да мерят със златни везни всяка казана на шега дума. А ти, Готфрид, по-добре сдържай езика си! И към мен понякога ставаш прекалено дързък.

— Нищо таквоз не ми е известно, a к’вото казах на минхер, беше едно малко и много справедливо отмъщение.

— За какво?

— Зарад’ парния му трион.

— Аха! Хъркал е през нощта?

— Хъркал! Що за мек и снизходителен израз! Той бичеше! Цепеше трупи и ги режеше на дъски — трупи дебели и дълги кат’ морски фар, к’ви летви и ламперии само летяха!

— Neen (Не) — протестира дебелият. — Det kan ik met. Daarvan weet ik niets. (Такова нещо не мога да направя. Не знам нищо по въпроса.)