Синьочервения Метусалем

Шушука се по-нататък, че Търнърстик изкачил стълбите с помощта на паланкин, по-точно паланкин от четири ръце, което той, ако действително се е случило, навярно е сторил само за по-голямо удобство. Но със сигурност се знае, че когато бил сложен в леглото на Готфрид, захъркал веднага здравата и разбудил сам себе си, извикал разгневено: „Не хъркай, дебеланко! Аз искаминг да спя! Да пием за побратимяване, Готфрид! Наздраве, Метусалемунг!“ Той остана цяла седмица при своите приятели, но още на първия ден бе сменил дългата китайска роба с южнокаролинския фрак. После се върна в Хамбург, където клиперът му лежеше на котва.

Ако някой е бил на мнение, че Метусалем ще поднови редовните си, ежедневни „тегели“ до „Приносителя“, то много се е лъгал. Е, да, той всеки ден излизаше с Готфрид и кучето по точно предишния начин и последователност, но само веднъж и не към прочутия стар локал, а към един усамотен страничен път. Попитаха ли го защо е въвел този нов порядък, отговаряше: „Ik wil niet drinken. De lucht is hier zeer goed.“ (He искам да пия. Въздухът тук е много добър.) Хората естествено поклащаха глави и след няколко напразни опита да го насочат отново по стария, отъпкан маршрут го оставяха да си върви спокойно по пътя. A „de lucht“ (въздухът) изглежда действително много добре му понасяше. Лицето му малко по малко придобиваше по-светли краски, а носът все повече и повече се приближаваше по облик до онези носове, които не са станали синьо-червени, следствие „удар от сабя“.

На един от по-ранните събратя по чашка, казват, доверил сериозно: „Бил съм глупак. Човек трябва да има други цели, не пиячката, която единствено разсипва тялото и духа. Не се нуждая от служба, защото съм богат, но искам да живея за пример на доблестния младеж Рихард Щайн, за да не се впусне по моя предишен път. Той трябва да учи двойно — веднъж своето и втори път онова, което аз съм пропуснал.“ Чичо Даниел живее със своята снаха и децата й като рентиер от лихвите на състоянието си. Дегенфелд е на квартира при тях. Фрик Търнърстик ги посещава всяка година, за да „провери дали Метусалем все още не е научил китайския“. А минхер пише всеки месец.

Който тръгне по Главната улица, ще му направи впечатление причудливо оформената табела, съдържаща фирмата „Лианг-си, дрогерист“. Магазинът е бляскаво обзаведен с помощта на известните златни кюлчета, а звънчето на вратата подрънква почти непрекъснато от ранна утрин до късна вечер.

Двете сестри Меи-пао и Сим-минг посещават един институт, за да научат по-бързо немски и получат немско възпитание.

Който живее сега, когато са минали няколко години, в Университетското градче, има възможността да наблюдава трима студенти, които със сигурност нито веднъж не са пропуснали лекция. Те винаги вървят под ръка. Средният има висока, плещеста фигура и трябва вече да е прехвърлил четирийсетте. Вторият е с приятно, открито, румено лице, а на горната му устна тъмнее мъхът на малки мустачки. Третият притежава монголски черти, чиито очертания обаче не бият на очи. Тези трима са Метусалем, Рихард Щайн и Йин-тзиан. Те се състезават в следването — последните двама от усърдие за бъдещата си професия, а първият, за да ги вдъхновява фактът, че той, възрастният, седи по време на лекции между много по-млади, отначало предизвикваше леки усмивки, него обаче това не можеше да смути. Той бе дал честна дума на самия себе си, че ще им служи за ярък пример, и както бе удържал обещанието си в Китай, така удържаше и тази дума, тази негласна:

„КОНГ — КЕОУ“