Синьочервения Метусалем

Естествено и сега чужденците правеха навсякъде същата сензация, както на идване. Те предпочитаха да отсядат не в малките селища, а в усамотените домове за отмора.

Когато стигнаха до онзи, край който Метусалем бе претърсил с Готфрид и Рихард старото марабу, вечерта вече наближаваше, така че трябваше да останат тук. Дегенфелд уведоми всички спътници, че е дошъл моментът да се изкопае съкровището. Той ги отведе в клисурата и до къщичката. Всеки поотделно пролази вътре, за да опита да отгатне къде трябва да се търси. Чукаха по пода и стените да открият някъде кухина — напразно. След това Метусалем извади камъните и измъкна двете торби. Двамата братя се втурнаха да ги отварят. Дегенфелд позволи да го сторят, но отбеляза:

— Тези кюлчета принадлежат на вашия баща. Вижте ги, преброите ги, за да ми свидетелствате по-късно, че не се е изгубило нито едно парче. Но после ще ги съхранявам изключително аз. За целта ще взема един товарен кон със самар и покривало.

Кюлчетата бяха преброени още на място, след което Дегенфелд завърза торбите и нареди да ги отнесат в страноприемницата. От този миг нататък с нощната почивка на братята бе свършено. Страхуваха се от разбойници, каквито изобщо нямаше, и надзираваха с аргусови125 очи мястото където спеше Метусалем редом с торбите.

Пътуването продължи по съвсем същия път, по който бяха дошли. На сутринта стигнаха до опасния мост, а вечерта — до Шин-хоа, но този път минаха транзит през града, за да пренощуват в първия сийе-киа.

По този начин пътешествениците спечелиха малка преднина и можаха да стигнат още следващия следобед в Шао-чеу, където бяха получили военния ескорт по пътя за насам.

Метусалем отиде при мандарина и беше посрещнат от него още по-почтително отпреди — последица от присъствието на просешкия крал. Понеже се касаеше да наемат речен кораб, трябваше да останат тази нощ при него. И Той действително намери една джонка, чийто шкипер хранеше към него такова благоговение, че изяви готовност да подготви, плавателния си съд до сутринта.

Метусалем върна на мандарина конете и всички предмети, които войниците при бягството си бяха изоставили. За заплащане не стана въпрос. Когато попита за старши лейтенанта, получи уклончив отговор.

На сутринта пътешествениците бяха придружени до реката от голяма свита, където джонката лежеше в пълна готовност. Тъй като не искаха да я напускат преди Кантон, се бяха запасили богато с провизии.

Хо-чанг на речния съд склони да пътува и през нощта. Ето защо, а и понеже плаваха по течението, обратният път бе осъществен по-бързо.

Беше ранно утро, когато пристигнаха в Кантон. Тук чужденците и Йин-тзиан не биваше да бъдат видени. Той се нагърби да потърси Тонг-чи и Хо-по-со и да им изкаже благодарността на благополучно завръщащата се в родината компания.

След два часа вече се бе върнал с Хо-по-со и съобщи, че за преследване на Йин-тзиан не е ставало дума. Хо-по-со помоли да напуснат Кантон колкото може по-скоро, като за тази цел щял да им предостави специална джонка.

Не мина много, един бърз ветроходец приближи на гребла и пристана борд до борд с джонката на Шао-чеу. По този начин пасажерите съумяха да се прехвърлят, без да привлекат вниманието на намиращите се по близките кораби китайки.

Настъпи моментът да си вземат сбогом с краля на просяците и Хо-по-со. Дължаха много благодарности на последния и още повече на първия. Докато шкиперът на джонката даваше, заповедите си, Хо-по-со уреди нещата с няколко поклона. Независимо че дължеше живота си на чужденците, той сърдечно се радваше, че те се връщат в родината си. Дегенфелд поиска да върне Той-куана на просешкия крал, ала бе помолен да задържи паспорта като спомен. След това кралят подаде ръка на всички, обеща да поздрави зет си и Тонг-чи и преди всичко да се грижи за минхер и се сбогува после със сърдечност, от която бе видно, че искрено е обикнал чужденците.

Малко по-късно екипажът вдигна двете платна и джонката се понесе към Хуемпоа, за да се отправи през Бога Тигрис към Хонконг, чието пристанище достигнаха в зорите на следващото утро. Там се разплатиха с джонката, след като багажът бе прехвърлен на клипера на Търнърстик. Самите пътешественици обаче се отправиха към хотела, в който се бяха запознали с почтения минхер. Съдържателят се ухили доволно, като ги видя да се проправят път през навалицата начело с нюфаундлендера към неговото заведение. Търнърстик този път бе предпочел да върви. Нямаше охота пак „да търчи в носилката“. Но дамите бяха отнесени до хотела в паланкини. Поради неподозирано бързото и благополучно протичане на начинанието, Готфрид предложи да не напускат Китай, без да са отпразнували сбогуването още веднъж на чаша благороден ечемичен сок. Когато това похвално намерение бе осъществено, Търнърстик се отправи към кораба си, за да погледне дали всичко е наред. Той скоро се върна и съобщи, че фрахтът е разтоварен, на борда е взет нов и още на следващия ден могат да вдигнат ветрилата.