Синьочервения Метусалем

Той почака още четвърт час докато всичко в къщата се успокои и понечи после да отиде при Рихард и Готфрид. Но в този момент вратата се отвори тихо, последният подаде глава и запита:

— Чакате ли ни? Можем ли да влезем, уважаеми приятелю и другар по серенада?

— Да, влизай! Къде всъщност са другите?

— Следват ме отзаде. Сега ша видите целия Корпус на отмъщението.

Той тикна вътре Рихард, Търнърстик и дебелия. Отвън обаче стояха още Лианг-си, брат му, Ван Беркен и кралят на просяците.

— Добре! — рече Дегенфелд. — Значи събрахме се всички. Домакинът в стаята си ли е?

— Да. Дианг-си беше облегнал една стълба до прозореца и са направи на шпионин. Чичото таман си легна да спи, ама ний няма да го оставим.

— Тогава да вървим! Но тихо!

— Ik ook? (Аз също?) — попита минхер.

— Да, трябва да сме заедно.

— En ik zai ook meezingen? (И ще пея с вас?)

— Не. По-добре да мълчите, драги мой!

— Oh, ik kan zingen, ik kan zeer goed zingen! (О, аз мога да пея, мога да пея много хубаво!)

— Възможно е. Но още не сте ни представил доказателство, така че ще е по-добре само да слушате.

Горящата преди туй в коридора лампа беше угасена. Господата обаче си носеха свещите, значи осветление имаше достатъчно. Промъкнаха се крадешком до вратата, зад която се намираше всекидневната на чичото. Дегенфелд натисна тихо дръжката и отвори. Тримата — Метусалем, Готфрид и Рихард — влязоха. Вляво от тях бе вратата за спалнята на чичото. Тя беше само притворена и светлината от свещите падна вътре през процепа. Той я видя и запита на китайски:

— Кой е там?

Вместо отговор прозвуча биреният бас на Метусалем:

„Какво е за немеца отечеството?“. Готфрид и Рихард подеха мощно. Но още след първите десет-дванайсет такта самите наостриха учудено уши. Те не пееха сами. Към техните три гласа се бе присъединил един чудно хубав тенор, един тенор, толкова звънлив, толкова ясен и въпреки цялата си нежност толкова мощен, че те се обърнаха.

Отзад стоеше дебелият и пееше задно с тях:

„Къде като край Рейн повета цъфти?

Къде като над Белт чайката лети?“

Да-а, можеше да пее този минхер, и то как! Имаше глас и то какъв! Метусалем му кимна поощрително и тогава той изчисти гласа си от всяка боязливост и го отпусна в пълната му сила. Получи се великолепно съзвучие.

Когато песента свърши, чичото застана на вратата. Лицето му представляваше една голяма въпросителна. Сбръчканите му страни бяха поруменели, а очите блестяха от вълнение. С почти треперещ глас извика:

— Вие пеете тази прекрасна песен! Пеете на немски! Значи разбирате и немски! Защо не ми го казахте по-рано?

— За да ва изненадаме — побърза да отговори Готфрид. — Поднасяме ви таз серенада за рождения ден и осъществяваме съкровеното ви желание, погледнете тоз добър момък, тоз… о, уви! Той е вече в обятията му! Край на мойта красива реч!

Рихард не бе съумял да се сдържа повече. Още докато Готфрид говореше, беше изтичал към Щайн и го прегърна с думите:

— Чичо, скъпи чичо, аз съм твоят племенник!

Чичото стоеше вцепенен от радостна уплаха. Ръцете му висяха отпуснато.

— Моят племенник… ти… си моят племенник? — заекна.

— Навън! — прошепна Дегенфелд на останалите, изтиквайки ги назад. — Сега тук ние сме излишни.

Той бутна вратата след себе си. Отвътре звучаха гласовете на чичото и племенника — хлипащи и ликуващи същевременно. В коридора Готфрид запита:

— Къде отиваме междувременно?

— Междувременно? — отвърна Синьочервеният. — За „междувременно“ естествено не може и дума да става. Отиваме да спим.

— Т’ва би било крайно несправедливо, тъй кат’ чичото скоро ша ни потърси, за да ни благодари.

— Искаш благодарност за твоя втори панаирджийски тенор? Засрами се!

— Е-е, не съм имал таквоз нещо предвид. Ама той ша иска да говори ’се пак с нас. Ша трябва да му разказваме!

— За тая работа времето утре ще е по-подходящо от сега. Впрочем Рихард може и ще му разкаже всичко. Да оставим двамата насаме!

Той отиде в спалнята си и си легна. Волю-неволю другите трябваше да последват примера му. Още не беше заспал и на вратата се почука. На неговия въпрос отговори гласът на Рихард:

— Вуйчо Метусалем, трябва да дойдеш при чичо Даниел.

— За какво?

— Трябва да слезем долу в трапезарията да разказваш.

— Другите къде са?

— Ще заведа и тях, но дойдох първо при теб.

— Тогава ги остави да почиват и ме извини! И аз имам правото да не ме безпокоят, пък и ти също можеш да разкажеш. Утре е дълъг ден, рожден ден, който ще отпразнуваме. Ще трябва да съм си отспал. Лека нощ!

Рихард бе принуден да си тръгне с този отговор. Доблестният Метусалем обаче заспа със съзнанието, че този час е изпълнил задачата си докрай.

На сутринта го разбуди повторно чукане. Погледна часовника си. Слънцето вече ярко грееше, но бе едва седем часът.

— Кой чука! — попита раздразнен.

— Аз — отговори Готфрид. — Исках да уведомя, че дебелият минхер…

— Какво е станало с него?

— Тъкмо т’ва е, коет’ не знам. Изчезнал е безследно.

— Глупости!

— Възможно, т’ва е само няк’ва глупост! Ама той наистина е заминал.

— Че кога пък?

— Т’ва не знае нито даже Буда.

— Почакай, идвам!

Облече се набързо и излезе. Отвън стояха Готфрид, Рихард и Търнърстик.