Синьочервения Метусалем

— Най-сетне! — рече първият. — Кой би помислил, че такъв един дебеланко ша е способен на такваз магария!

— Доколкото знам, той спа в една стая с капитана. Трябва все пак да му е казал нещо!

— И през ум не му мина — отговори Търнърстик. — Захърка като някой морж, така че с часове не можах да мигна. Накрая намерих малко спокойствие. Когато се събудих после, беше офейкал.

— Отишъл е да се поразходи.

— Той? Тоя поспаланко? Никога няма да му хрумне.!

— Къде са всъщност вещите му?

— Взел си е пушкалата, торбата, чадъра, накратко казано — всичко! И тъкмо това е, което толкова ме безпокои.

— Ба! Как може да си мислите, че минхер ще ни зареже. От вещите си той никога не се разделя. Че ги е взел със себе си, не е доказателство, че е искал да офейка.

— Но е станал преди нас!

— Това настина е доста необичайно за него. Чичо Даниел станал ли е вече?

— Сигурно — отговори Рихард. — Ние седяхме до разсъмване в неговата стая. После ме прати да спя. За себе си обаче каза, че навярно няма да може да заспи.

— Да разпитаме и търсим.

Осведомиха се от прислугата за дебелия — никой не го беше виждал. Излязоха от къщата да го търсят. Но бе напълно излишно, защото едва бяха оставили вратата зад себе си и го видяха с двете пушки на гърба и провесената на тях войнишка раница. До него крачеше чичо Даниел, с когото явно провеждаше някакъв много усърден разговор. Когато двамата съгледаха чакащите, тръгнаха към тях с бързи крачки. Чичо Даниел се провикна още отдалеч:

— Добро утро, хер Дегенфелд! Добро утро, майне херен! Вече на крак? Това ме радва, защото толкова по-рано ще мога да ви благодаря от цялото си сърце! Кой би могъл да си го помисли и заподозре! Кой…

— Моля! — пресече го Метусалем. — Наистина няма причина за чак такава особена благодарност. Доведохме ви племенника, в замяна на което се радваме на гостоприемството ви. Значи сме квит!

— Не е вярно. Не мога да се съглася. Вашето присъствие даде на моя живот едно съвсем ново, щастливо направление, особено след като говорих сега с този хер.

— С минхер ван Ардапеленбош? А, да, тъкмо него търсим. Я кажете, минхер, какво правихте днес!

— Heden? (Днес?) — попита дебелият.

— Да, тази заран.

— Toeten ben ik opgestaan. (Ами станах.)

— Хубаво! И после?

— Toeten ben ik weggegegaan. (Ами излязох.)

— Тъй! Защо?

— Waarom? Daar ik al de olie kopen wil. (Защо? Защото искам да купя всичкото земно масло.)

— Да — потвърди чичо Даниел. — Минхер ван Ардапеленбош може би иначе има качеството да си поспива добре и дълго, ала днес едно палещо желание не го оставило на мира. От радост аз не можах да заспя. Когато се разсъмна, поисках да направя една разходка и срещнах на стълбището минхер. Явно бях добре дошъл за него, защото сега му се отдаваше възможност да ми каже онова, което не бе съумял да каже вчера, поради включването си в серенадата.

— И вече сте се споразумели?

— В значителна степен. Той иска да се консултира с инженера и да се порови из книгите.

— Това наричам аз експедитивност! Вие сте човек със замах, минхер!

— Ja, ik ben dapper. Ik ben zwak, en ik wil dik en gezond worden. De lucht is hier zeer goed. (Да, аз съм храбър. Аз съм слаб и болнав, а искам да стана дебел и здрав. Въздухът тук е много хубав.)

— Е, за мен това е добре дошло — рече Щайн. — Аз считах за невъзможно да намеря купувач. А ето че минхер ван Ардапеленбош изяви готовност да закупи предприятието и на мен ми олекна на сърцето. Моите работници ще се сдобият с добър господар, а аз ще мога да се завърна в родината. Ще го препоръчам на закрилата на Той, а за хоей-хоей съм убеден, че ще бъдат благоразположени към моя приемник също както към мен. За езика няма защо да се притеснява, тъй като инженерът го говори, а доколкото е необходим китайски, за да се разбира с работниците, скоро ще го усвои. Разбира се, такива неща не се уреждат за ден-два и нито за седмица. Но нали имаме време и колкото по-дълго останете при мен, толкова ще ми е по-приятно. Сега да вървим на закуска и след това ще ми разкажете за родината и пътуването си!

Върнаха се в къщата. Дебелият вървеше бавно отзад и си бърбореше:

— En ik doe het toch. Ik koop al de olie en heel Ho-tsing-ting! (И ще го направя аз. Ще купя всичкото земно масло и целия Хо-тзинг-тинг!) — Той остана на мнението си и този, и следващите дни.

Оглеждаше и изучаваше всеки предмет, и същевременно проявяваше учудваща подвижност и издръжливост. Неговото добродушие и общителност скоро му спечели привързаността на работниците. Той не можеше наистина да говори с тях, ала знаеше китайския поздрав и неговото „чинг-чинг“ прозвучаваше още отдалеч за всеки срещнат. При това кимаше така любезно с глава и така сърдечно се усмихваше, че те буквално бяха принудени да го обикнат.

Изтекоха три седмици и сделката бе сключена. Този ден се превърна в нов празник за гостите, мандарините, които съставиха и подписаха договора за покупко-продажба и за работниците. Минхер закупи всичко, така че чичото вече нямаше задръжки със заминаването си.