Синьочервения Метусалем

При все това мелодиите оказаха въздействието си върху домакина и той съвсем се натъжи. Забелязвайки, че понижава така предишното весело настроение на гостите си, той се извини:

— Моля за извинение! Немецът си остава меланхолик, където и да отиде. Аз обичам отечеството си, ала условията не ми позволяват някога да го видя отново. Колкото пъти си го помисля, ме избива на тъга. Изкарайте сега по-добре нещо бодро, весело.

— Yes — съгласи се Метусалем. — Mister Jones, will you play once more that famous one which, I believe, is called „Auf dem Bauernhof“! (Мистър Джонс, я изкарайте онова фамозно парче, което струва ми се, е озаглавено „На селския двор“!)

Готфрид разбираше английския къде-къде по-добре, отколкото го говореше. Той знаеше какво има предвид Синьочервения.

— Yes — каза, като отново посегна към инструмента. А на Рихард прошепна тихо: — Върши си твоята работа добре, а мен не отклонявай толкоз често от такта, както обикновено. Ако парчето бъде изсвирено добре, ша видиш как китайците ша са държат за търбусите от смях. Да почваме!

Рихард изсвири много сериозното, съдържащо дори съдържано достойнство встъпление. После Готфрид вдигна фагота си и в следващия миг отново го свали — беше изкукуригал петел. Звуците прозвучаха така измамливо, че китайците се заоглеждаха по ъглите да видят птицата, а дебелият се обади:

— Een haan! Ik zie hem ni’t! (Някакъв петел! Не го виждам!)

Готфрид отново поднесе мундщука към устните и… цяла дружина гъски се разкряка, патици заквакаха, гълъби загукаха. Едва сега незапознатите с изкуството на Готфрид хора видяха и чуха, че тези гласове излизат от неговия инструмент. Измуча вол, кон зацвили, после изврякаха няколко кози. Някаква котка измяука силно, а след нея заджавка куче. Котката буквално изпищя, а кучето лаеше и виеше, та се късаше. Всичко това създаваше ужасна какафония, която обаче спазваше така точно такта, че всеки тон хармонираше със съпровода. Тези гласове и други се повтаряха в най-различни вариации и порядък, докато накрая започнаха да се разнасят толкова бързо един след друг и привидно един през друг, че слушателите наистина си запушиха ушите и се превиваха от смях.

— Тъй — прошепна Готфрид, — добре се справи, Рихард. Сега ела! Ний не сме почитатели на он’ва разделение на труда, според което ний само да свирим, додет’ другите пият.

След последното музикално изпълнение ведрото настроение отново бе взело връх и продължи, докато никой, с изключение на дебелия, не искаше повече да пие. Той пожела да отиде да си легне и масата беше раздигната.

— Ik eet en drink ook niets meer — рече дебелият, — maar slapen kan ik ook nog niet. Ik moot met U spreken, Mijnheer Stein. (И аз не мога да ям и пия повече, но не ми се и спи още. Трябва да говоря с вас, минхер Щайн.)

— За какво? — попита чичото.

— Dat zai ik U zeggen. Laten we naar Uw kamer gaan! (Ще ви кажа. Да отидем във вашата стая!)

— С удоволствие, щом вие го желаете. Но изчакайте тук, моля, докато придружа останалите господа!

Тогава дебелият се сети, че нали ще трябва да пее. Беше обещал да се включи в серенадата. Това бе причината да каже:

— Ik kan het ook morggen. Ik wil nun slapen gaan. (Мога да го кажа и утре. Ще отида да спя като другите-)

И тъй, той се присъедини към останалите и чичото ги разведе по стаите им. Когато се озова с Метусалем в отреденото му помещение, домакинът отбеляза:

— Това беше една изключително приятна вечер, за която нямам думи да ви изразя благодарността си. Такива часове тук никога досега не съм преживявал.

— Наистина ли сте се отказал окончателно да видите отново родината си?

— Да. Няма да намеря купувач. И трябва ли да напусна своето творение, работниците си?

— Нямате ли роднини, които бихте могъл да повикате? Тяхното присъствие поне малко-отмалко ще замести родината.

— Действително. Имам роднини, а и на мен вече ми мина същата мисъл. Писах им.

— И те ще дойдат?

— Не зная, тъй като не съм получил отговор. Може би са безследно изчезнали.

— Я стига, в Германия това все пак не е така лесно.

— Защо? Имах брат, който беше учител. Той навярно е починал. Неговата вдовица не би могла да преживява с децата от мизерната пенсия. Те са се разделили — един насам, друг нататък, и сега никой не може да бъде издирен. Ще бъда наказан, задето толкова години не им пратих вест за себе си.

— Е, човек никога не бива да губи напълно надежда.

— Това е вярно, но аз съм роден в един часа на утрешния ден, или по-точно на днешния, тъй като минава полунощ, и ставам на шейсет и шест години. Така че не остава много време за надежди и чакане. Вашето присъствие ще направи този път рождения ми ден истински ден на радостта. Ние ще го отпразнуваме — за тая цел имам време. Моите хора няма да работят и аз ще наредя да им разпределят ядене и напитки. Спете сега спокойно и до радостна среща след събуждането!

Той си отиде.

— Още преди събуждането, даже още преди засипването — засмя се тихо след него Метусалем.