Синовете на упсарока

Карл Май Синовете на упсарока

1. Една индианска майка

След като бяхме гостували известно време на нашите приятели, шошоните, техният вожд ни изпрати до мястото, където Гусбери Крийк се вливаше в Бигхорн Ривър. Тук шошоните трябваше да се върнат, защото по онова време отвъд Бигхорн Ривър започваше територията на упсароките, индианците врани, които бяха смъртни врагове на шошоните. След като се разделихме с тях, ние продължихме пътя си в източна посока между Но Ууд Крийк и Но Уотър Крийк, защото целта ни беше да стигнем до Паудър Ривър и до Блек Хилс, като минем през Бигхорн Маунтенз.

Бяхме всичко на всичко четирима души: Винету, веселият Дик Хамердул, неговият мълчалив приятел Пит Холбърз и аз.

Тежкият терен правеше пътя ни твърде неприятен. Но по-големи затруднения представляваха за нас индианците, които можеха да се превърнат при дадени обстоятелства и в сериозна опасност. Северно от посоката, в която яздехме, се простираха ловните полета на враждебно настроените към нас упсароки, а сиуоглала се бяха придвижили чак до разположената южно от нас планина Ретълснейк Рейндж; те бяха наши стари противници, които хранеха към нас непримирима омраза, въпреки че никога не им бяхме давали някакъв непосредствен повод за това. И така ние се намирахме между две племена, с които трябваше да избягваме по възможност всяка среща. Опасността в нашето положение се увеличаваше и от факта, че двете племена враждуваха помежду си жестоко и непрекъснато. Тъкмо това придвижване на сиу-оглала до планините Ретълснейк ни предупреждаваше да бъдем безкрайно внимателни, защото те бяха предприели този поход най-вероятно с враждебни намерения към упсароките. Ако нападението им последваше, докато се намирахме още в този район, лесно можехме да попаднем между чукай наковалнята и да бъдем „очукани“.

Още не се бяхме отдалечили твърде много от Бигхорн Ривър, когато видяхме поток, който се вливаше в тази река. Тръгнахме срещу течението му и се озовахме на едно място, където тревата беше изпогазена в диаметър от около петдесет метра.

— Това пък какво е? — попита Дик Хамердул. — Струва ми се, че някой е лагер увал тук. Не си ли на това мнение, Пит Холбърз, старий Куне?

— Щом ти мислиш, че някой е лагерувал тука, то аз нямам нищо против, скъпи Дик.

— Да, така мисля и ще трябва да слезем от конете, за да поразгледаме тези следи. Може би ще ни се удаде да разберем какви хора са били тук.

Винету и аз скочихме на земята, за да огледаме мястото. Дик и Пит ни помагаха. Дълго време усилията ни бяха напразни, докато Винету с едно високо „уф“ ни даде да разберем, че е открил нещо. Приближихме се до него. Той ни посочи на земята малка, едва забележима капка синя боя. Но тази невзрачна капчица говореше ясно на него и на мене, кой е бил на това място.

— Хмм, синя боя — промърмори Дик Хамердул. — Значи тук са седели индианци, които са се мазали с бои, употребявани при боен поход. Но само тази боя е недостатъчна, за да разберем от кое племе са били те.

— Не е ли достатъчна? — попитах аз. — Има тъмни, средни и светли бойни цветове. Към тъмните спадат черно и синьо, към средните — зелено и червено, а към светлите — бяло и синьо. И така, ние знаем вече, че тук са лагерували воини от племето упсароки.

— Уел1! Така е. Трябва да съм глупава личност, щом това не ми дойде наум. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърз, старий Куне?

— Всеки човек познава себе си най-добре и ако мислиш, че си глупав, то и през ума не ми минава, да ти противореча, скъпи Дик — отвърна дългият Пит.

— Охо! Нямах това предвид! Нямам по-малко пипе в главата си, отколкото ти. Запомни това! Но човек не може да бъде всезнаещ, нали, мистър Четърхенд?

Аз се обадих: — Наистина не може да бъде всезнаещ, но в този случай не е трудно да се стигне до правилното заключение, а животът в Дивия Запад често може да зависи от едно правилно заключение.

— Признавам, така е! Но засега не знаем нищо друго, освен към кое племе принадлежат червенокожите.

— Така ли смяташ, старий Хамердул?

Дик поклати глава и погледна въпросително Винету. Винету не обичаше дългите разговори и ме остави да продължа: — Първо, имаме си работа не с неколцина разузнавачи, а с по-голяма група индианци, чийто брой е около двеста души, както се вижда от тези следи. Конете им са били сигурно някъде наблизо. Не се забелязват следи от конските копита наоколо, защото тревата междувременно се е изправила. Но понеже тук, където са лагерували индианците, тя е все още изпотъпкана, смятам, че упсароките са били на това място не последната нощ, а по-предишната нощ. Тъй като ловните им полета са на север, то те са дошли от тази посока и са се отправили на юг, за да нападнат разбира се сиу-оглаласите. Оттук са тръгнали вчера рано сутринта. Следователно няма защо да се боим от тях. Но затова пък трябва да се пазим от сиусите.

— Защо пък трябва да се пазим от сиусите? — попита Дебелият.