Читаем Синовете на упсарока полностью

— Надявам се! Имай само търпение! Не можем да мръднем оттук преди да се е стъмнило.

Завързахме конете и седнахме на земята. Жената просто не можеше да седи на едно място; местеше се ту насам, ту натам. Това беше съвсем обяснимо. Но ако и по-късно, в решителните мигове, не съумееше да се владее по-добре, то ние не трябваше да я изпускаме из очи. А Хамердул се радваше на очакваното приключение. Потри доволно ръце и каза:

— Надявам се мистър Четърхенд, че този път не сте решили, както обикновено, да предприемете сам изпълнението на този номер. И аз искам да съм с вас. Омръзна ми да бъда зрител.

— По какъв начин ще успеем да ги освободим, зависи единствено от положението, в което се намират пленниците — отвърнах аз.

— Положението съвсем не ме засяга. Дали има или няма положение ми е все едно, достатъчно е само то да е благоприятно. Важното е да освободим двамата млади упсароки. Не си ли на това мнение, Пит Холбърз, старий Куне?

— Хмм, ако ти мислиш така, драги Дик, то аз нямам нищо против — отвърна дългият Пит.

Винету лежеше в тревата и слушаше мълчаливо разговора ни. Неговото мъжествено красиво, бронзово лице оставаше безизразно. Такъв си беше неговият характер — никога не губеше време в напразни думи, когато всичко зависеше само от бързи и енергични действия. В решителния момент един негов жест имаше много по-голяма стойност и значение, отколкото хиляди думи, изречени от други преди това.

Времето минаваше. Стъмни се. Настана непрогледна нощ. Небето се бе покрило с облаци и само тук-таме проблясваше някоя звезда, за да се скрие в следния миг отново. И ето че дойде време да тръгваме. Яхнахме конете и прекосихме прерията, но не по права линия в посока към сиусите, а напротив — доближихме се до гората колкото се може по-далеч от техния лагер, за да не могат да ни чуят, а още по-малко да ни видят. А те се чувстваха съвсем сигурни — за това свидетелстваха и буйните огньове, които бяха запалили. Отново вързахме конете си и аз казах на Хамердул и Холбърз:

— Сега отивам с Винету на разузнаване. Ще оставим тук пушките си, а вие няма да напускате това място в никакъв случай! Ще ни чакате тук!

— А аз няма ли да дойда! — попита Дик недоволно.

— Сега ще си излишен. После ще има вероятно много работа. Преди всичко двамата ще трябва да внимавате, да не би жената да тръгне подир нас. Това би било най-глупавото, което може да се случи.

Запромъквахме се покрай гората и се приближихме до лагера на оглаласите дотолкова, че можехме да различим ясно най-близко до нас насядалите фигури. Сега вече трябваше да се прокрадваме между дърветата. Така успяхме да се приближим незабелязано до индианците. Откъм другата страна бе невъзможно да сторим това, защото там червенокожите бяха оставили конете си в полукръг, а тези животни обикновено издават чрез пръхтене приближаването на всеки бял. Горяха няколко огъня и ние можехме да разгледаме добре почти всички лица. Бяхме любопитни да узнаем кой е предводителят на тези индианци, защото познавахме всички изтъкнати вождове и воини на сиусите. Но тук имаше само млади воини и изключение правеше само един единствен индианец, който бе доста възрастен и имаше право да участва в съвещанията на племето, защото го считаха за умен. Но той не беше вожд. Името му беше Танчан Хонска, Дългото Тяло. Той седеше край един от огньовете заедно с един друг мъж, който привлече силно вниманието ни, защото беше бял. Имаше широкоплещеста набита фигура и врат на бик. Грубо изсечените черти на широкото му лице издаваха лукавост и безскрупулност. Нямахме представа кой е той, тъй като никога не бяхме го виждали. До него на земята лежеше торба от сива вълча кожа със завързан отвор, откъдето стърчаха няколко пръчки с дебелината на пръст. Торбата се размърдваше отвреме навреме — изглежда, че вътре се намираше някакво живо същество. От другата страна на огъня лежаха двамата млади упсароки, които търсехме. Бяха вързани така здраво, че едва ли можеха да си помръднат и малкото пръстче. Сиусите ядяха. Бяха застреляли един бизон и сега се хранеха с леко припеченото му месо.

Фактът, че Дългото тяло и белият седяха сами до един от огньовете ни накара да предположим, че двамата бяха предводителите на индианците. Но по какъв начин този непознат бледолик се бе наел с ролята на водач на индианците към Бигхорн Ривър? Дали кроеше някакво отмъщение към упсароките? Дали оглаласите са били придумани от него с някакви обещания, за да му помогнат при изпълнението на плановете му? Ето какви въпроси се въртяха в главата ми. Сигурно и Винету се питаше същото. Припълзяхме към този огън, доколкото ни позволяваше теренът, с надежда да чуем нещо от техния разговор. Скрихме се зад един храст мечо грозде, откъдето можехме да наблюдаваме целия лагер. Предположих, че двамата предводители още не бяха разпитали подробно пленниците, защото едва ли по време на ездата са имали благоприятна възможност за това. Правилността на това предположение бе доказана твърде скоро. Щом белият привърши яденето, изтри ножа в ръкава си и се обърна към Танчан Хонска:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Шедевры юмора. 100 лучших юмористических историй
Шедевры юмора. 100 лучших юмористических историй

«Шедевры юмора. 100 лучших юмористических историй» — это очень веселая книга, содержащая цвет зарубежной и отечественной юмористической прозы 19–21 века.Тут есть замечательные произведения, созданные такими «королями смеха» как Аркадий Аверченко, Саша Черный, Влас Дорошевич, Антон Чехов, Илья Ильф, Джером Клапка Джером, О. Генри и др.◦Не менее веселыми и задорными, нежели у классиков, являются включенные в книгу рассказы современных авторов — Михаила Блехмана и Семена Каминского. Также в сборник вошли смешные истории от «серьезных» писателей, к примеру Федора Достоевского и Леонида Андреева, чьи юмористические произведения остались практически неизвестны современному читателю.Тематика книги очень разнообразна: она включает массу комических случаев, приключившихся с деятелями культуры и журналистами, детишками и барышнями, бандитами, военными и бизнесменами, а также с простыми скромными обывателями. Читатель вволю посмеется над потешными инструкциями и советами, обучающими его искусству рекламы, пения и воспитанию подрастающего поколения.

Вацлав Вацлавович Воровский , Всеволод Михайлович Гаршин , Ефим Давидович Зозуля , Михаил Блехман , Михаил Евграфович Салтыков-Щедрин

Классическая проза / Юмор / Юмористическая проза / Прочий юмор / Проза
Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези