Синовете на упсарока

— Жено, да не си полудяла? Идваш тъкмо навреме. Имам шест змии — за всекиго по две. Искам да се наслаждавам на радостта ти при гледката, как твоите хлапета ще се гърчат заедно с гърмящите змии. И така, вържете я! След това ще продължа да я разпитвам.

Той постави пръчката със змията отново в торбата.

— Моят бял брат ще ми разреши да изпратя съгледвачи — обади се Танчан Хонска.

— Защо? В каква посока?

— Жената може да ни е излъгала, като каза, че е сама. Трябва да претърсим гората и околността на лагера.

— Да, наистина че трябва да сторим това. Би било много глупаво, ако се наложи да се махаме веднага оттук, защото наблизо има едно място, което е най-удобното за изпълнение на моите намерения. Знам къде се намира една широка и дълбока яма, която служи на ловците като временен склад за кожи. Участвах в издълбаването й. Смятам там да оставя тримата червенокожи със змиите. И така — търсете!

За мене и за Винету беше вече крайно време да се отдалечим. Най-напред се отправихме навътре в гората, а след като изминахме известно разстояние, се затичахме към мястото, където Холбърз и Хамердул ни очакваха. Двамата ни посрещнаха силно смутени, защото мислеха, че ще получат укори от нас.

— Не сме виновни — започна да ни уверява Дебелият. — Жената нито ни попита, нито изобщо каза нещо. Просто изведнъж скочи и изчезна. Не я ли видяхте? Сигурно ви е последвала.

— Видяхме я. Плениха я. Мятайте се на конете! Трябва да изчезваме.

С нас взехме и коня на индианката. Сиусите знаеха от нея, че го е оставила сред прерията. Оттам конят можеше лесно да отиде нанякъде и изчезването му не би им дало основание за безпокойство. След около половин миля спряхме отново, защото бяхме сигурни, че сиусите не ще търсят на такова разстояние. След като се бяхме разположили удобно, попитах апача:

— Кога ще отидем пак?

— В полунощ — отвърна той.

— И аз мисля така. Трябва да почакаме, докато заспят всички.

Винету помълча малко и после каза с въздишка:

— Уф! И този бледолик е… християнин! Всеки индианец е по-добър човек от него. Нека моят бял брат не ми отговаря. Не искам да приказваме повече за това!

Колко прав беше Винету!…

Разказах накратко на Хамердул и Холбърз какво бяхме подслушали. Щом свърших, Дик каза:

— Ето ти на, пак същото — жените винаги развалят нещата! Ама аз и затова не съм се оженил и никога няма да направя тази грешка. Какво ще кажеш по този въпрос, Пит, старий Куне?

— Това си е твоя работа — отвърна, както винаги, кратко той и се разсмя.

— Дали си е моя или не, е все едно. Важното е, че никога няма да се оженя! Какво спечели тя сега от цялата работа? Спаси ли децата си? Да те вържат заедно с гърмящи змии! Втриса ме! Но няма да го допуснем, ако ще да ни струва и живота. И тъй, мистър Четърхенд, по какъв начин ще ги освободим?

— Ще измислим нещо, когато отидем там — отвърнах аз. — А сега да спим, защото през нощта едва ли ще имаме спокойствие.

2. В ямата за кожи

Опитахме се да поспим, но не можахме и щом настъпи полунощ, отново се отправихме към лагера на сиусите. Пълзяхме с най-голямата възможна предпазливост, но за наша изненада скоро разбрахме, че всичко е било напразно, защото… там нямаше никой. Къде ли бяха отишли индианците? Там където бяха горели огньовете, по земята се търкаляха обгорени клони. Запалихме отново два от тях, за да ги използваме като факли и да потърсим оставените от сиусите следи. Скоро разбрахме, че те бяха продължили бойния си поход през прерията.

— Уф! — каза Винету, — жената в страха си сигурно е издала, че се намираме наблизо. Заплашила е сиусите с нас и е казала, че ще освободим децата й. И те са тръгнали веднага, за да не се осуети нападението им над упсароките. Да ги последваме бързо. Няма значение, че не можем да виждаме следата, защото знаем посоката. Щом се съмне, отново ще намерим дирите им.

Нямах нищо против. Качихме се на конете си, за да препуснем бързо по пътя, по който бяхме дошли. Пътят не ни създаваше особени трудности, въпреки че беше тъмно, тъй като ни беше познат.