Синовете на упсарока

Естествено беше, че оттук до ямата водеха следи. През нощта не можахме да ги забележим, но сега бе достатъчен един поглед, за да открием следите, които отначало водеха покрай гората, а после изчезваха сред гъсталака. Различаваха се дирите от два коня и от човешки стъпки. Двама от сиусите бяха останали тук да пазят при ямата до завръщането на цялата група. Тъкмо си мислех, че ще трябва да сме предпазливи заради тези двама индианци, когато забелязах иззад едно дърво да стърчи върхът на индиански мокасин. С един скок се озовах до дървото и видях пред себе си по-голямото момче на Уйноринча Ота с нож в ръката. То ме гледаше със съмнение и колебание.

— Аз съм Олд Четърхенд, а тук е и Винету, вождът на апачите. Къде са майка ти и брат ти?

— У ф! — извика то с облекчение, — Винету и Олд Четърхенд! Моята майка ми каза, че искате да ни спасите, но тя ще умре, защото змиите я ухапаха. Тръгнал съм да търся билки, защото малкото, които намерихме, трябва да бъдат сменени.

В очите му забелязахме сълзи. — Води ни! — подканих го аз. — Може би ще успеем да й помогнем.

— Не, тя ще умре. Цялото й тяло трепери, а понякога размахва ръце. От време на време лежи като умряла, после се съвзема и започва да се моли. Навсякъде, където е ухапана, местата са подути и почернели. Ще умре. Но аз ще отмъстя за нея! Елате!

Изминахме около двеста крачки, после завихме край малка група дървета и се намерихме пред ямата. Тя бе дълбока около два метра и половина, а дължината и ширината й възлизаха на почти два метра. Отвътре беше облицована с кръгли дървесни трупи, които предпазваха стените й от срутване и не позволяваха проникването на влага. Капакът й, който бе изработен също от дървен материал и покрит с мъх, бе поставен настрани. Ловците и траперите крият обикновено събраните кожи в подобни ями, докато успеят да ги пласират. Наблизо видяхме завързани два коня, до тях бяха облегнати две пушки, а на два отчупени клона висяха … два пресни кървави скалпа.

— Откъде са тези скалпове — попитах учудено.

— Принадлежаха на двамата сиуси, които ни пазеха. После ще разкажа всичко на Олд Четърхенд и Винету — отвърна младият индианец и в очите му проблясна гордост, — но сега моля двамата прочути воини да видят майка ми.

Като погледнахме в ямата, видяхме най-напред млада, скоро прекършена ела, която служеше на момчетата като стълба. Долу лежеше индианката и гърчове затрудняваха дишането й. До нея седеше по-малкият й син. Беше сложил главата й в скута си и плачеше. В противоположния ъгъл лежаха разхвърляни няколко ремъка и … телата на три големи гърмящи змии. Животните бяха мъртви. Винету и аз скочихме долу. Първата ни работа беше да разгледаме змиите. И трите бяха удушени. Телата им бяха дълги почти два метра, а кожата им близо до главите имаше множество малки дупчици, като че ли направени с игла. Човек трябваше да се взре много внимателно, за да ги забележи. Кимнах с облекчение на апача и той ми отговори с радостна усмивка. Както ставаше често, ние се разбрахме без думи. След това насочихме вниманието си към жената. Гърчовете й бяха отслабнали и сега лежеше на земята в безсъзнание. Краката й до колената, ръцете и особено по китките и дланите, бяха осеяни с ухапванията на змиите. Ухапаните места се бяха подули и посинели, а не бяха почернели, както беше казал синът й. Не биваше да я оставяме по-дълго време в ямата. С помощта на Хамердул и Холбърз я изнесохме навън, а след това излязохме и ние. Фолдър и Танчан Хонска лежаха вързани наблизо. Обърнах се към Фолдър:

— Негоднико, видя ли, че изобщо нямахме нужда от признанието ти? Къде са другите три змии?

— Сиусите ги взеха със себе си в кожена торба — отвърна той.

— Приготвил си ги за вожда на упсароките, но сметките ти ще излязат криви. И жената няма да умре, въпреки че е изпохапана, защото отровните жлези на змиите са били изпразнени. Докато са стояли в тясната торба, те са се изпохапали една друга — лесно може да се забележи по кожите им. Затова и отровата им се е била свършила. Това естествено не облекчава положението ти, защото въпреки всичко към тебе ще се отнесем като към убиец.

— А какво ти влиза в работата, какви сметки за уреждане имам с червенокожите? Да не би да искаш да играеш ролята на мой съдия? Протестирам! Настоявам да ме пуснете на свобода!

— Ще почакаш, момчето ми! Не след дълго ще бъдеш радостен, ако се смилим ние да ти бъдем съдиите.

— Я не си въобразявай! По скоро ще умра, отколкото да се подчиня на присъдата ти.

— Добре, помни си думите! Нямам повече работа с тебе.