Скиптър и чук

— Какво й беше надрънкал оня, не зная. Тя допусна да я оплете, заряза ни и отиде при него.

— Не си ли я изискахте обратно?

— Сторихме го неколкократно, но напусто.

— Тук май светкавицата тресва право в камбуза! Да й бях аз баща или брат, то щях да прилегна борд до борд с графа, да го притегля с канджите, да взема здраво момичето на буксир и така бързо да опъна платната, че оня да не може вече да ни настигне.

— Стоп, стара луда главо! Да поиска един циганин да доплава до някой граф, то е съвсем същото безумие, като едногребна рибарска лодка да се наеме да прекатури броненосец. Ние трябваше да я отпишем и бяхме разкарани от страната. Татко и майка умряха, аз трябваше да стана важда на племето, ала отказах и оставих хората ни да си вървят сами по пътя. Аз останах, тъй като бях поел от умиращия баща задължението да бдя над Лилга и да отмъстя за нея, в случай че й се случи нещо лошо. Опитах да се промъкна в палата на графа, ала бях заловен и задълго тикнат в затвора. А когато го напуснах, не получих все пак свободата си, ами бях замъкнат на един учебен кораб, който много години не успях да напусна. Половин живот изкарах като затворник по море, додето един ден бяхме взети на абордаж и трябваше да спуснем флага. Ето как си получих обратно свободата, заемах служба под различни флагове и все търсех възможност да се върна в родината. Сега това ми се удаде и аз няма да си тръгна, преди да съм си разчистил сметките с графа и да съм получил разяснение за съдбата на моята сестра.

— При кого се каниш да се осведомиш? При графа? Но в такъв случай трябваше да насочиш курса си към столицата, а не помежду тези проклети рифове.

— Графът би бил последния, от когото бих могъл нещо сигурно да узная. Не, аз отивам при нашия ловеньи.

— Какво значи тази дума?

— Тя означава нещо като закрилник, укривател.

— Или ятак, посредник, а? — ухили се кормчията.

— Също правилно? Хитаното е едно преследвано псе, което може да се брани само ако не пита за закона. Неговият ловеньи винаги живее край границата на две страни и никога не бива да напуска ловенята, както ние наричаме неговата колиба. След неговата смърт тя се заема веднага от нов ловеньи, за да не ни липсва никога убежище и помощ. Приемникът наследява всички наши тайни, така че действащият в дадено време ловеньи знае всичко, каквото човек иска да научи от него.

— И една такава ловеня — дяволски трудна дума за един моряк! — лежи сега по курса ни?

— Да, още два часа и сме при целта.

— Буря да отнесе марса и брама! Още два часа? И ти го казваш така спокойно, като че така и никога не си разбрал какво е това жажда и глад. В трюма си аз се чувствам като някой тримачтов, който се люшка без товар и баласт по вълните и всеки миг може да се наклони.

— Толкова лошо вероятно няма да е — утеши Каравей. — До ловенята все ще издържим. Там сигурно ще намерим какво да излеем в люка.

— Е, щом другояче не става, нейсе! Ами после какво, когато си постигнал намеренията си? Нали ще тръгнеш после пак към морето?

— Естествено, стига… стига да не съм загинал — отвърна мрачно неговият спътник. — Във всеки случай ти не е необходимо да ме чакаш. Знам, че за теб е по-добре днес, отколкото утре да се хванеш пак на моряшка служба, и аз няма да ти заставам на пътя. Ти и бездруго стори повече, отколкото можех да очаквам, като ме придружаваш в планините.

Кормчията не отговори нищо, а оклюма глава. И Каравей също замълча тактично. Той знаеше причината, която гонеше неговия приятел от сушата, макар този едва-що да бе поставил крак на твърда земя.

Това си беше старата история. Преди четири години кормчията — тогава той беше още боцман — се запозна в един пристанищен град с едно момиче, в което се влюби. Работа между тях скоро се уясни. Женитбата щеше да се състои веднага щом той напечелеше достатъчно, за да може да изхранва една жена. После той се отправи в морето и повече не чу за годеницата си, което впрочем не му създаваше никакви грижи. Той самият не беше мъж на перото и предпочиташе, както имаше навика да казва, да изпие бъчва солена вода, отколкото да се трепе бялата хартия с мастило да почерня. А че момичето не му пишеше, той го приемаше като знак, че и тя споделя неговата антипатия към драскането. Пък и какво ли имаше толкоз да си пишат? За него работата беше ясна: или тя, или никоя! Преди една седмица Каравей и той след дълго плаване и с джобове пълни с пари пристанаха и кормчията замина, придружен от приятеля си, за града, в който живееше годеницата му. Там го очакваше най-горчивото разочарование в неговия живот. Момичето го беше забравило и се омъжило за друг. След сватбата заминали — накъде, никой не можеше да каже. Но кормчията нямаше и никакво желание да пита повече за нея, той беше обладан само от една мисъл: да се маха, час по-скоро да се маха! С първия кораб, който се нуждаеше от моряк! Много трудно се остави да бъде уговорен от приятеля си да го съпроводи в планините и единствено напомнянето за тяхното здраво приятелство бе съумяло да го накара да принесе тази жертва на Каравей и сега-засега още да остане.