Скиптър и чук

Следователно мислите, на които се отдаваха двамата пешеходци, имаха малко радостен характер, така че разговорът вече не се поднови. Все по-високо се изкачваше пътят нагоре между хълмовете. Местността ставаше по-дива и по-дива и когато след час и половина циганинът свърна по една странична пътека, над главите им надвиснаха тъмните клони на елите й боровете. След уморително странстване достигнаха една заглушена от папрат и трънак горска поляна, в чиято периферия се издигаше една стара къщичка.

— Тук е! — рече Каравей, като взе направление по поляната към колибата.

Стигнал при ниската врата, хитаното похлопа. Отвътре се доловиха тътрещи стъпки. Отвори се предпазливо и един страховит ястребов нос се появи в тесния процеп.

— Кой е? — попита гърлен глас.

— Кой живее тук? — гласеше насрещният въпрос на циганина.

— Тибран, горският надзирател.

— Вие самият ли сте това?

— Да.

— Тази къща е ловенята на скитащите се хитаноси?

— Как го рекохте?

— Питам дали вие сте ловеньи!

— Хм-м! Кой сте всъщност и как гласи името ви?

— Казвам се Каравей.

— Каравей? Братът на Лилга, който някога трябваше да стане наш важда и бе пратен по голямата вода, защото графът се страхуваше от него?

— Същият!

Сега вратата се отвори напълно и се показа една старческа фигура. Тя беше възсуха и силно прегърбена, но малките хитри очички блестяха с все още младежки огън, а движението, с което старият пристъпи напред и протегна на пришелеца скелетообразната си ръка, беше пъргаво и бодро.

— Бъди ми добре дошъл, господарю, и Бование да благослови идването ти в моята бедна колиба! Кой е мъжът с теб?

— Един приятел, който за мен значи колкото аз самият.

— Тогава нека бъде и той добре дошъл! Влизайте и се задоволете с това, което мога да ви предложа!

Те пристъпиха в ниското помещение, което освен една мизерна постеля съдържаше само още една груба маса и две също такива пейки.

— Ти назова името на моята сестра — подхвана Каравей, след като се бяха настанили. — Жива ли е тя още?

— Жива и могъща сред нашия народ.

— Жива е!

Само тези две думи изрече Каравей, ала в тях бе изразен цял един свят пълен с братска обич. После известно време остана тихо в бедняшкото помещение — радостната новина бе дошла твърде изненадващо за боцмана.

— Къде мога да я намеря? — продължи да се осведомява той, когато се посъвзе.

— В крепостта.

— Слава на Бование! Значи още днес ще я прегърна!… Но кажи ми, има ли тя някой мъж от нашия народ?

— Не.

— Или… или… деца?

— Не… не ми е известно.

— Е, това е добре! А сега бързо една закуска за мен и приятеля ми, Тибран! Ние имаме зад себе си дълъг път и ще се зарадваме на някоя порядъчна глътка.

Затвореният отиде до простия креват в ъгъла, който се състоеше от един чувал пълен със суха шума, избута го настрани и на бял свят се появи един капак в пода. Старият го вдигна, наведе се дълбоко и се върна с една грамадна стомна и един свински бут, който щеше да е в състояние да задоволи потребностите на четирима „сухоземни плъха“.

— Хайде, настанете се край моята сиромашка трапеза и вкусете даровете на вашия слуга!

Двамата не се оставиха два пъти да ги канят, а се „заловиха за работа“, Кормчията посегна първо към големия съд и гълта ли гълта, сякаш не се канеше да свърши. Когато сне най-сетне стомната, рече ухилен:

— Ей такава „сиромашка“ трапеза ми харесва. Откъде имате това превъзходно вино и този бут, Тибран?

— Е, всеки с връзките си — каза Тибран скромно. — Кралицата на хитаносите не е бедна и не оставя поданиците си да измрат от глад.

Двамата мъже си похапваха и пийваха така храбро от закуската, че в късо време виното и бутът се свършиха. Каравей избърса пръсти, без много да му се церемони, в панталоните и се надигна.

— Благодарим ти за гостоприемството, Тибран. Нека Бование те възнагради! Сега ние трябва да вървим.

— Значи искаш вече да ме напуснеш, без да ми разкажеш онова, което си преживял през всичките тия години?

— Да, аз тръгвам. Като узнах сега, че Лилга е жива, няма да имам покой, додето не я видя. Но едно насмалко да забравя. Каква е днешната парола, че да не ни спрат по път?

— Паролата ли? — попита Тибран и сбръчканата му уста се разтегли в усмивка. — Ти лесно ще я запомниш, защото за днес тя гласи: „Каравей“.

— Как? Каравей? — повтори циганинът удивен. — Това е музика за моите уши, защото ми привежда доказателството, че Лилга не ме е забравила, а все още мисли с любов за мен. Бование да я благослови за това!…