Скиптър и чук

С тези прозвучали като прорицание думи тя пусна ръката на кормчията и в следващия миг беше изчезнала във вътрешността на пещерата. Шуберт се загледа слисано след нея.

— Буря да отнесе марса и брама! Какво беше това? Какво искаше да рече? Можеш ли да ми обясниш работата, Каравей?

— Защо не? — ухили се запитаният. — Та нейните думи бяха достатъчно ясни. Тя може да подмята само за твоята изчезнала годеница.

— Как претендира да твърди, че щял съм да я намеря отново, и кога и как ще стане тая работа?

— Това за съжаление не знам. Мога само да ти кажа, че моята сестра притежава дарбата на пророчеството, както днес вече ти разправих, в по-висока степен от всички други от своя народ, и че фактите, доколкото ми е известно, никога не са опровергавали нейния остър взор.

— Но залогът, за който тя говори! Дали… дали… буря да отнесе марса и брама! Ами ако пък е чак момче… момиче!

— Я по-добре остави, старо! Бъдещето ще разкрие онова, което днес за нас е още скрито. Предлагам да идем в пещерата, защото ако нещо не се мамя, сега ще падне едно угощение, каквото ние, старите морски вълци, не всеки ден получаваме между зъбите си. Напред, кормчия, прилегни с бакборд до страната ми и да вдигаме платна!…

Поредицата от събития, за които сега още няма да разказваме, щеше да покаже, макар и едва след години, че циганката правилно е надзърнала в бъдещето…

17. В КРЪЧМАТА НА КОНТРАБАНДИСТИТЕ

Приблизително на два часа път отдалеченост от границата лежи градчето Валденбург, обградено околовръст от много стръмни възвишения, които пощенското шосе твърде трудно успява да преодолее. Встрани от него се издига покрай една конска пътека почти насред гората едноетажна къща. Над вратата й е монтирана дървена табела, чиито излинял надпис мъчно може да се разчете. Той гласи „Горната пивница“. Запита ли странникът дали всъщност има клиенти с достатъчно жажда да посещават тази непретенциозна къща, то наистина му отговорят с „да“. Той самият обаче най-често напразно ще чака, преди да мерне през деня и един-едничък гост.

Само посветеният знае, че много често определени образи се шмугват тайно в постройката и също така предпазливо я напускат. Той знае също, че сегиз-тогиз нощем старият опушен салон едва съумява да побере броя на тези, които тихомълком идват и си отиват.

Застане ли човек пред вратата на „Горната пивница“, една тясна просека, простираща се надолу по склона, ще му позволи да хвърли поглед в долината и към проточващото се с многобройни завои надолу шосе. Дали тази просека е планирана с някакво определено намерение? Човек почти остава с впечатлението, че тя е трябвало да създаде възможност на съдържателя да държи постоянно под око шосето от своето закътано местожителство.

Откъм задната страна на кръчмата имаше малка градинка, в която беше поставена една много просто издялана и скована маса със също такива пейки. Край нея днес седяха трима души. Единият от тях беше съдържателят. Двамината други са вече известни на читателя: кормчията и боцманът.

Тримата водеха помежду, си много оживен разговор, като не забравяха при това да посягат към стоящата пред тях тумбеста стомна. От време на време един или друг хвърляше къс поглед към пощенския път, който можеше да бъде наблюдаван в последния от своите завои. Изглеждаха точно така, сякаш очакваха някого.

— А аз все пак ви казвам — рече кръчмарят, — че „Тигър“ на Черния капитан бил тримачтов кораб и можел да излезе насреща и на най-голямата фрегата. Говорих с един тип, който служел на някакъв кораб, завзет от корсаря. Той значи е могъл основно да разгледа ветрохода.

— Глупости! — изръмжа Каравей. — Аз мога точно да ви кажа, що за плавателен съд е „Тигър“. Той е корвета с девет топа. Аз лично я видях и това е достатъчно.

— Наистина ли? — запита пък кормчията. — Аз давам честната си дума, че той е двумачтов бриг с латински ветрила. Когато преди години плавах на „Лястовица“, ние го срещнахме и поискахме да го заговорим. Той обаче ни отмина както луната мопса, който я лае.

— Странно! — удиви се кръчмарят. — Тримачтов ветроход, корвета, двумачтов бриг — Дяволът може го разбра! Що се отнася до мен, аз така и не съм виждал пиратския кораб. Бих желал само да знам дали капитанът му бил негър, както си разправят хората, и какво е станало с него. От известно време нищо не се е чувало за него.

Каравей се усмихна в себе си. Лилга му беше доверила вчера кой се крие под името Нурван паша, така че той най-добре можеше да отговорена въпроса кой беше всъщност „Черния“. Но, разбира се, нямаше никаква причина да връзва това на носа на кръчмаря, поради което отговори: