Скиптър и чук

— Не съвсем. Хората знаеха много добре, че ние няма да посмеем да тръгнем нагоре по реката. Ето защо се чувствали напълно сигурни и на всички офицери е изключение на най-младия било дадено разрешение да посетят бала. Младият офицер естествено не можел да стори нищо друго, освен да се ядосва, задето трябвало да остане. За компенсация му било предоставено на разположение известно количество ром и захар, за да може екипажът да си сгрее някой и друг порядъчен грог. Народът тъкмо се бил заел с тая работа, когато Фалкенау помолил от лодката за разрешение да се качи на борда. Попитали го какво иска. Той дал за отговор, че желае да постъпи на моряшка служба и да се представи на капитана. „Той не е на борда — гласял отговорът. — Само младшият офицер е тук. Ела горе, момче!“ Лейтенантът се покатерил по въжето на ведрото и застанал пред младшия. Онзи го попитал за името и туй ти, онуй ти и останал толкова доволен от отговорите, че заявил: „Можеш още сега да останеш на борда, докато се върне капитанът! Мисля, че той ще те задържи. Иди при хората и се представи на боцмана!“ Фалкенау го сторил и бил нелошо приет. Неговото изявление да почерпи по тоя случай няколко шишета ром, предизвикало бурни овации. Младшият офицер дал разрешението си и кокът слязъл в трюма да донесе питието.

— Идеята е била опасна, наистина, но нелоша.

— Аз мисля същото, защото след изтичането на няколко часа грогът, ромът и тютюнът сторили своето. Вярно, до истинско напиване не се стигнало, защото екипажът бил твърде кален, а дажбите твърде малки, но на всички се доспало, дори младшият офицер слязъл долу и се изтегнал малко в хамака. Кърмовият вахтен седял на едно навито въже и дремотел, шпир-вахтеният се бил облегнал на един лафет и хъркал, а боцманът, който всъщност трябвало да дежури, седял с кока в камбуза и се занимавал с остатъка от грога си. Тогава Фалкенау се спуснал отново по въжето на ведрото, насочил лодката, с която бил дошъл, назад, измъкнал ножа и прерязал въжето на голямата котва. Сега корабът се държал само на двете резервни котви. Те също били прерязани и той започнал сега бавно да се движи.

— Всички дяволи, каква безогледна дързост! — удиви се Шуберт.

— След това вързал отново лодката и се качил обратно на борда. Заварил всичко, както си го бил оставил, и побързал към кормилото. Освободил въжето, придал на румпела необходимото направление и после го притегнал отново. Сега си легнал до предния люк върху едно надиплено платно и зачакал събитията. Времето не било приятно. Гъстата мъгла тегнела върху реката и ситен ръмеж мокрел дека. Корабът бил подет от течението, ала движенията му били толкова спокойни и отмерени, а мъглата — толкова гъста, та човек можел да се закълне, че той все още се намира здраво на котва.

Така минали два часа. Ударило осем78 и вахтата се сменила. Сменените вахтени заспали веднага, а новозастъпилите се увили и налягали кой под платно, кой под някое друго укритие от дъжда. Съдът си плавал спокойно към морето. Междувременно мъглата станала по-рехава и мъжът при шпира надникнал над яката на шинела към дъжда. И ето че съгледал при щурборда светлина и при бакборда — втора. Вдигнал тревога и младшият се появил.

„Какво има?“ „Два фенера, тук и там!“ „Съдове, които идват към нас. Да не би пък да е неприятелят с намерение да ни нападне с изненада? Хола, всички моряци…“ Не могъл да изрече заповедта напълно, защото Фалкенау вече стоял при него и му стоварил една върлина по главата, от която оня рухнал на палубата. Но преди туй сърцатият мъж бил блокирал е резето срещу връхлитащи вълни предния люк, така че хората в трюма били пленени — другите бил залостил още от по-рано. Сега трябвало да си прави сметката само с четиримата мъже от вахтата… На шпир-вахтения провървяло също както на младшия офицер — те били така вързани, че след събуждането си не били в състояние да се помръднат. Мъжът при щурборда не усетил нищо от развитието на нещата — той спял, човекът от бакбордната страна — също. Да ги надвие било лесна работа. По същия начин потръгнало и на вахтения при кърмата. Сега дръзкият лейтенант станал господар на палубата, и то съвсем навреме, защото отпред тъкмо прозвучал викът:

„Кораб, ахой, изясни се!“ „Вражески флагман, завзет и командван от лейтенант фон Фалкенау!“ — отговорил той.

„Дяволщина! Стоп или изстрелваме пълен заряд!“ Работата била именно такава, че флагманският кораб бил достигнал линията на блокадата и тъкмо се канел да мине между два съда от нашата флота, Фалкенау знаел, че е наближил решителният момент, дал паролата и после извика: