Скиптър и чук

„Хвърлете абордажните куки, ще приближа борд до борд. Но бързо!“ Паролата го легитимирала. Той скочил при кормилото, изтръгнал въжето и прекарал кораба плътно до другия. В миг канджите се зацепили и трийсет и няколко мъже наскачали отсам. Той с радост ги поздравил, тъй като, можете да ми вярвате, изобщо не му била минавала мисълта сам да се заеме с екипажа на един тримачтов боен кораб. Данданията събудила командата в трюма — моряците поискали да излязат и не могли. След дълги усилия избили люка, ала веднага им бил оказан подобаващ прием, защото най-близкият кораб от линията също приближил и прилегнал от другата страна на плячката, така че имало налице достатъчно мъже за надвиване на врага. При изгрев слънце Фалкенау вече стоял пред адмирала, който му поверил водителството на превзетия кораб, той можел да го откара в родината. Освен това получил един висок орден и ранга капитан на корвета за номера, който някои други офицери навярно не биха дръзнали да извършат. Когато мина с трофея покрай нас, аз го видях отдалеч. Но дали ще го разпозная, ако го срещна сега, това не знам. Скоро след туй той се върна в Норланд, където получил същия чин от марината. Е, какво ще речете за тая работа?

Кормчията беше слушал напоследък безгласно, но с отворена уста. Сега удари с пестник по масата, от което стомната се разклати, и извика:

— Буря да отнесе марса и брама! Ако веднага не си признаете на място, че сте лъготил, ще ви сплескам между пестниците си на каша. Такова нещо хич не може да стане!

Съдържателят прилепи стомната до устата и отпи на дълги глътки. После обърса без да бърза окапаната си брада.

— Нека ме катраносат и прекарат под кила, ако макар и една думица само невярна съм казал. Историята впрочем е всеизвестна в Зюдерланд. Врабците я чирикат по покривите и дечурлигата я учат в училище.

— Значи не сте ни наплещил щуротии?

— И през ум не ми е минало.

— Ако работата действително стои така, то… — втори могъщ юмручен удар накара масата да потрепери — …то имам само едно желание — да видя някой ден с очите си тоя славен тип. Ще го обработвам толкова дълго, додето накрая кандиса да ме вземе на неговия кораб. Това ще е едно върховно блаженство за сина на моята майка!…

Докато в „Горната пивница“ се водеше този разговор, един открит файтон се търкаляше бавно нагоре по многобройните извивки на пощенския път. На капрата седеше млад мъж, който, съдейки по облеклото, трябваше да е лакей. И все пак в неговото държане бе залегнало нещо, което не хармонираше с външния му вид. Човек къде по-добре би си представил тази великолепно сложена фигура в някоя друга форма, а не в тази на слуга.

Той даваше вид, сякаш посвещава цялото си внимание на планинската местност, ала в действителност не пропускаше нито сричка от разговора, който двете персони водеха в купено на колата. Едната от тях беше представителен мъж доста над четиридесетте, чиито загорели на слънцето и вятъра страни бяха покрити с черна, достигаща до гърдите му брада. До него седеше едно младо момиче с голяма красота, и то от онази, свойствена за жените от южните ширини. То беше отметнало назад фереджето и разглеждаше с бистри, любопитни очи непознатото обкръжение, при което ясно си личеше какво удоволствие му доставя пътуването през планините.

Досетливият читател сигурно вече е отгатнал, че пътниците бяха не някои други, а Нурван паша, неговата красива дъщеря и предрешеният като франк Уилмърс млад барон Фалкенау.

— Колко далеч сме още от целта, па? — продължи момичето подетия разговор.

— Само още половин час.

— Значи вече сме пресекли границата и се намираме в Норланд, нали?

— Разбира се.

— О, как ме радва това!

Пашата погледна учудено дъщеря си.

— Защо?

— Е-е, нали знаеш, па!

— Аз? Не знам хич нищичко, дъщеричке!

— Ей, я не се прави все едно си забравил, че спасителят на моя живот е родом от Норланд! Ти иначе не си все пак такъв забраван!

Пашата се засмя.

— Вярно! Във всеки случай нямаше да изтрия от паметта си името на моя спасител — рече той закачливо.

Зулейка изтегли малката си уста до нацупване, което я правеше отиваше много очарователна.

— Но, па, как можеш да си толкова гаден! Като че не знаеш, че не аз нося вината за това! Чужденецът все пак не е дал визитката си на мен, а на моята приятелка. Какво съм виновна, че тя е била толкова невнимателна и я е изгубила? Достатъчно мъчно ми е, дето не мога даже да благодаря на моя спасител.

— Може би все пак ще го намериш.

— Възможно е, защото поне знам, че бил норландски капитан на корвета. Това е единственото, което моята приятелка е запомнила.

— Е, тогава никак не е изключено да го издирим. Норландската сила по море не е голяма, а пресяването на нейните капитани не е толкова трудно, особено ако се осведомим кои кораби по въпросното време са плавали в египетски води.

— Ти следователно ще се нагърбиш с работата, па?

Пашата я погледна усмихнато в свежото личице.

— Нима толкова много държиш да го намериш? В такъв случай значи моята компания ти е дотегнала и ти копнееш за промяна?