Скиптър и чук

Докато двамата братя лежаха в прегръдките си, в кръчмата се състоя друга среща. Макс тъкмо се канеше да влезе през отворената врата и едва не се сблъска с един мъж. Това бе Фрик Уилмърс, който бързаше към файтона, за да прибере един забравен предмет. При вида на доктора от него се изплъзна възклик на удивление.

— Макс! Макс Брандауер! Възможно ли е! Как се озова насам?

Затвореният погледна учудено мъжа в ливреята, употребил спрямо него свойското „ти“. В следващия миг обаче той също бе разпознал Артур и го сключи в обятията си.

— Артур, ти? Теб най-малко съм предполагал да срещна тук. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш…

— Стой!… Ти вероятно си получил все пак последното ми писмо от Карлсхафен?

— Разбира се.

— Е, аз нали ти писах, че ще придружа пашата в планините, при което действително си нямах понятие за кои краища се касае… Но не е ли по-добре да влезем в тази малка стаичка тук? Аз съм моряк и се казвам Фрик Уилмърс и такъв трябва да си остана в близко време. Пашата сега не бива да знае, че се познаваме.

Когато двамата се настаниха в тихото помещение, Макс улови ръката на приятеля си и се осведоми усмихнато:

— Как вървят работите с твоята звезда? Очаквам, както прочетох от писмото ти, че тя също се намира тук?

— Наистина е тук — засмя се Артур със сияеща физиономия. — Жалко, че не мога да те представя. Де само да не беше тая проклета потайност!

— Е, може би скоро ще дойде времето, когато тя ще отпадне.

— Мислиш ли? Но ти ме навяваш на една мисъл. Чуй, Макс, какво подслушах. Добре че тъкмо теб срещнах, защото ти си единственият, на когото мога тук да се доверя. И тъй… ще има война между Норланд и Зюдерланд.

— Зная вече.

— Толкова по-добре! Но затова пък сигурно ти е неизвестно, че в най-близко време у нас ще избухне революция.

— И това ми е известно.

— Това… ти… е… известно? — запита Артур сащисано. — Откъде имаш познания за тези неща?

— За това по-късно! Аз изобщо имам много да ти разказвам.

— Любопитен съм да го чуя. Но аз имам още една новост, която дори теб ще слиса: в предстоящата война Нурван паша ще поеме главното командване над зюдерланската флота.

— И по този въпрос получих сведения, действително само преди няколко дни.

— Човече, ти всезнаещ ли си? Кой ти го издаде?

— Лилга, циганката.

— Не… е… възможно! Откъде ще знае Лилга неща, за които никой си няма представа?

— Това и за мен е загадка, факт е обаче, че онзи ден получих от циганката едно писмо, което освен тази новина съдържаше покана да дойда насам в планините. Касаело се за някакво важно обсъждане.

— В такъв случай може да се предполага, че и на Нурван паша е назначена среща тук от Лилга?

— В това аз не се съмнявам — потвърди Макс.

— Но, мътните го взели, за какво пък?

— Аз си имам моите догадки, ала не знам дали засега бива още да ги изразя. Иначе имаш ли още някоя новина да ми кажеш?

— Да, нещо, което лично те засяга. Принцеса Аста от Зюдерланд, която ти… знаеш вече какво искам да кажа… трябвало да стане графиня Хоенег.

Докторът погледна спокойно усмихнат приятеля си и отвърна:

— Трябвало да стане но няма да стане графиня Хоенег. Взети са мерки по въпроса.

— Ти не поставяш във все по-голямо удивление. Как можеш да го твърдиш така категорично?

— Защото предпоставката за целта няма да се реализира.

— Каква предпоставка имаш предвид?

— Че граф Хоенег няма да стане херцог.

— Човече… приятелю… ти наистина си всезнаещ! Точно тази вест си бях спестил за края, та да те изненадам. Стаява се човек под чуждо име да подслушва тайни, и, когато с напрягане на всички духовни сили, му се удава да узнае нещичко, преви откритието, че напусто си е давал труда, понеже тези тайни вече не са тайни. Дяволът да го отнесе това шпиониране!… С него не можеш пожъна никакви лаври.

Докторът бе принуден да се засмее над комичното негодувание на своя приятел.

— Примири се, Артур! Аз на драго сърце съм готов да поделя с теб лаврите, които досега съм спечелил.

— Благодаря ти, но не вземам нищо даром. Знае ли херцогът за всички тези неща?

— Знае и са взети всички превантивни мерки, за да бъдат заловени държавните изменници в собствената им примка.

— Слава Богу! При това положение съм спокоен. А сега позволи да си вървя! Хората не бива да ни виждат заедно, за да не заподозрат, че ливреята ми е само маскарад. Остани засега със здраве и не забравяй, че тук съм само морякът Фрик Уилмърс!…

Салонът на „Горната пивница“ вероятно никога не беше подслонявал едно така забележително пъстро общество като тази вечер. Бяха се сформирали две групи, които даваха вид, сякаш изобщо не си съпринадлежат. От едната страна — пашата, дъщеря му и Фрик Уилмърс, от другата — Макс, Томас, брат му Балдуин и Каравей. Един непредубеден посетител на пивницата едва ли би стигнал до мисълта, че двете групи са свързани от обща цел, и дори неколцина сред разделено насядалите бяха поклатили невярващо глава, ако някой им кажеше, че ги свързва и една друга, невидима и тайнствена връзка.

Харчовете по забавленията на една маса бяха плащани главно от Томас и Балдуин Шуберт. Първият тъкмо казваше: