Скиптър и чук

Но ето че се появи — отначало мъгляв, после все по-определен — странен слух. Посред най-дълбок мир Турция бе получила „обявяване на война“, подписано от „Черния капитан“. Съответните учреждения изпървом се изсмяха, ала смехът скоро щеше да секне. Само след няколко дни пристигна съобщение, възвестяващо потъването на турски търговски кораб. Той бил нападнат в открито море от една малка фелука и след кратка отбрана превзет. Каперът откарал плячката близо до брега, където екипажът на търговския съд бил спуснат в лодки. После, още край, брега, плячкосаният кораб бил потопен заедно с товара.

Това бе началото на една водена с безпримерна дързост от страна на капера морска война. Портата полагаше всички усилия да се справи с този опасен враг, ала напразно. Какво помагаше, че корабите се осмеляваха вече само въоръжени да излизат в открито море. „Тигър“ им показваше, че ги превъзхожда във всяко отношение. Съобщенията за каперирани и потопени кораби се увеличаваха, да, създаваше се впечатление, като че мистериозният враг притежава дарбата да се появява на две, три места едновременно — така невероятно бърз бе в движенията си.

В Стамбул още умуваха какви мерки да вземат срещу „Тигър“, когато пристигна нова лоша вест. Една бойна корвета с двадесет и пет оръдия бе пратена на дъното от „Тигър“. По този път той бе описан не като фелука, а като тримачтова фрегата с клиперски такелаж — доказателство, че при „Тигър“ не се касае за един, а поне за два, ако не и за повече кораби.

Работата започваше да става сериозна и беше време да се сложи край на занаята на капера. Защото новините за събитията започнаха да се разпространяват в чужбина, макар Портата от съображение своя престиж всячески да се стараеше възможно най-малко да ги оставя да се процеждат. Цяла една флота потегли да лови Черния капитан, ала се върна с неизпълнена задача. Пиратът беше подушил работата и се бе оттеглил — къде, това така си и остана тайна. Той трябва да разполагаше с някое отлично убежище, осигуряващо му всички необходими средства, така че да е напълно независим от външния свят.

Също над личността „Черния капитан“ витаеше изпълнен с тайнственост мрак. Никой не можеше да каже кой беше той в действителност. Да, никой не можеше да се похвали, че се е виждал лице в лице с него. Мнозина твърдяха, че бил по херкулесовски сложен негър, други се изсмиваха над това и казваха, само един европеец можел да разполага с мореплавателските знания, които „Черния“ вадеше на бял свят, не липсваха обаче и суеверни морски труженици, които считаха капитана на „Тигър“ за самия Сатана.

Иначе цареше само настроение на признание, що се отнася до неговата храброст и рицарство. „Черния“ беше единственият капер, който не проливаше човешка кръв. Той показваше съвсем честно своя черен флаг и приближаваше, без един изстрел да даде. Отбраняваше ли се противникът, то той употребяваше действително оръжията си, предадеше ли се обаче, не му се случваше никаква беда. „Тигър“ го вземаше на буксир до най-близкия бряг и екипажът получаваше необходимите средства, за да се прибере в родината. Разказваха се дори няколко случая, в които Черния капитан можел да вземе на абордаж дадения кораб, ала се отказвал, за да съхрани живота на хората, и оставял плячката да отплава, разбира се, само за да я получи по-късно чрез хитрост в ръцете си.

Повече от година продължи тази най-странна от всички морски войни. Черния капитан старателно се въздържаше от всяко враждебно действие срещу друга сила, така че никоя държава не се виждаше принудена да се намеси някак. Затова толкова по-изненадани бяха хората, когато внезапно полетя по света новината, че „Черният“ бил каперирал два кораба на норландската колониална компания. Удивлението стана още по-голямо, когато застрахователната компания, имаща задължението да компенсира щетите, бе обезщетена до последния хелер от Черния капитан, но с изричното изискване да не сключва занапред никакъв застрахователен договор с колониалната компания. Всеки кораб на това ръководено от граф Хоенег предприятие, който срещнел, бил изгубен.

Работата бързо се разнесе и последицата бе, че застрахователните компании, към които графът се обръщаше, една след друга отказваха да сключват сделки с него. Хоенег направи отчаяни усилия да получи помощта на Англия, тъй като съзнаваше, че Норланд, чиято най-слаба страна бе марината, не можеше да излезе насреща на този ужасен противник. Но Англия отклони със съжалително вдигане на рамене. Тя отдавна гледаше със завист на процъфтяващата колония и посрещаше с тайно задоволство всяко отслабване на норландската търговия по море.