Скиптър и чук

— А кой е офицерът, дето сега пристъпва към него?

Катомбо направи движение на силна изненада и сложи длан над очите, за да може по-добре да вижда.

— За Бога, това е той, самият той наистина!

— Кой?

— Капудан-пашата, който ме изтика, и на когото дължа жълтия кордон. Той е на борда на „Селим“. Следователно корабът трябва да има някое много важно плаване пред себе си.

— Тогава ние въпреки всичко сме изгубени.

— Не. Корабът е легнал в дрейф като нас и аз мога да разпозная всички мъже, които се намират на палубата. Всички те ще държат за мен, ако трябва да избират между мен и него. Внимавай, решителният миг вече наближава.

Двата кораба се полюляваха един срещу друг по вълните. От „Селим“ бе спусната голямата лодка и попълнена с въоръжени до зъби мъже. Тя се отблъсна и след няколко минути пристана до фелуката. Командваше я първият лейтенант.

Той се изкачи пъргаво с хората си на борда. Те спряха с готови за стрелба оръжия, докато той се отправи веднага към кърмата, където Катомбо го чакаше със спусната капуцина.

— Ти ли си водителят на този кораб?

— Сега да.

— Кой кораб?

Той вече беше видял картината и името при шевена, ала въпреки това трябваше да зададе предписания въпрос.

— „Тигър“.

— Откъде?

— Отвред.

— А-ха! От какъв характер плавателен съд?

— Пират! — отвърна спокойно Катомбо.

— Ти притежаваш много кураж, за да ми го признаеш веднага. Защо не легна в дрейф, когато те подканихме да го сториш?

— Щях да легна незабавно, ала аз не бях този, който бе приканен.

— Ами кой?

— Корабният платнар тук и капитанът там. Единият е мъртъв, а другият ще умре още днес, както изглежда.

— А ти какъв си на кораба?

— Бях само пътник с жената и детето си.

— Ха! И въпреки това си получил командването, макар кормчията още да стои там на мястото си? Твоите думи са лъжа, защото на един пасажер никога не бива предавано командването, толкова по-малко в положението, в което се намирате вие.

— Аз говоря истината и ти казвам даже че ще поема командването и над „Селим“.

— Я киллет ел ’акъл! (Каква глупост!) Аллах ти е отнел мозъка или пък искаш да се правиш на шашав, за да не бъдеш убит. Аз обаче ти казвам, че всички вие ще бъдете обесени, както е вярно…

— Както е вярно, че се казваш Моаб Бен Осман, нали?

— Как, ти знаеш името ми? Как е твоето?

— Кажи го ти самият!

При тези думи Катомбо отметна капуцината назад. Лейтенантът го погледна в откритото сега лице и отскочи шокирано назад.

— Аллах акбар! (Велик е Аллах!) Той взема живота и кара мъртвите отново да възкръсват.

— Значи все още ме помниш?

Лейтенантът се поклони почти доземи и улови ръката на питащия, за да я целуне.

— Господарю мой и благодетелю! Ти значи не си умрял?

— Жив съм, както виждаш. И сега може би вече вярваш, че не съм те излъгал?

— Господарю, вярвам го.

— Какво щеше да правиш с нас?

— Щях да отведа всички ви на борда на „Селим“, а „Тигър“ да попълня временно с мои хора.

— А какво ще правиш сега?

— Каквото ми заповядаш, господарю.

— В такъв случай мога да разчитам на теб?

— На мен и моите мъже, дето стоят там.

— Как са настроени другите на борда на кораба ви?

— Точно като нас.

— Не обичате новия капудан-пеша?

— Не. Аллах не е сложил в сърцето му дара на благостта, той е жесток и ние сме на мнение, че някой ден ще умре от неестествена смърт.

— Сеща ли се капудан Масур бей още за мен?

— Сеща се и те обича както преди. „Солим“ е твое собствено дело. Ти го екипира по свое благоволение все с мъже, които ти дължат щастието си. Те скърбяха, когато получиха хабера за твоята смърт, скърцаха зъби, когато твоят приемник се отнасяше с тях като роби и гяури, а сега ще възликуват, когато чуят, че си още жив и искаш да идеш при тях на борда.

— Но капудан-паша няма да ликува. Той ми отне с шмекерия милостта на повелителя и даже докара нещата толкова далеч, че аз получих копринения шнур.

— Машаллах! Тогава постъпи с него както ти е угодно! Ние ще държим за теб.

— Защо се намира той на борда на „Селим“?

— Не зная.

— Накъде ви води плаването?

— И това не зная, защото той държи всичко в тайна.

— Ще го узнаем. Кой ще поеме командването над твоите хора от лодката?

— Ти, господарю.

— В такъв случай го оставям на теб. Да, ще ти предам и нещо повече, защото знам, че мога да ти се доверя напълно.

— В името всички небеса на Мохамед, можеш.

— Чуй тогава какво ще ти кажа. Сега ще греба сам до „Селим“. Намеря ли приятели, то добре, намеря ли обаче врагове, скачам от борда и плувам обратно към „Тигър“. Ти как ще постъпиш в последния случай?

— Оставам при теб и ставам пират.

— А знаеш ли, че при това положение ще жертваш всичко заради мен?

— Нищо няма да жертвам, защото всичко, което имам и което съм, го дължа на теб.

— Холан, разпредели тогава хората си и нареди да спуснат малката лодка.

Заповедта беше изпълнена. Разтревожената Айша не искаше да пусне съпруга си. Той си даде всички усилия да я успокои, съпроводи я до нейното помещение и слезе после в лодката, в която сам загреба към „Селим“.