Скиптър и чук

През пътуването новодошлият бе имал време да наблюдава протичането на всички събития на борда. Капитанът досега не се бе поинтересувал ни най-малко за кораба и беше останал в каютата, макар отплаването от пристанището всъщност да изискваше неговото присъствие на палубата. Катомбо реши, че капитанът може би беше притежател на кораба, но не и моряк, така че трябваше да разчита на своите хора. Вярно, кормчията се оказа мъж съвсем на място в професията си, а онзи, когото морякът бе окачествил като платнар, можеше съвсем спокойно да е капитан на фелуката. Той командваше плавателния съд по начин, от който си проличаваше в него опитният и дееспособен мъж. На Катомбо направи впечатление, че той не притежаваше чертите на ориенталец, те по-скоро сочеха северен произход. Същият бе случаят и с помощник-кормчията, който се намираше още в юношеската възраст и така приличаше на майстора-платнар, че навяваше предположение за тясно роднинство между двамата.

Платнарят беше стоял на задната палуба. Сега пристъпи към мачтата, на която се облагаше Катомбо. Много вероятно имаше намерение да му разправи някои небивалици.

— Как ти харесва при нас?

— Много добре, сиреч тук горе.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Долу в трюма би ми било твърде душно и тягостно. На мястото на капитана аз бих пуснал най-сетне хората да излязат на въздух.

Платнарят го погледна изненадано.

— Какви хора? Ти си шпионирал.

— Не, но аз съм морски човек, а един такъв обикновено може да отличи тигър от заек.

— Претендираш да си морски? Моряк?

— Това е второстепенен въпрос.

— А може би и главният. Откъде предположи, че имаме на борда повече човешко месо, отколкото искаме да се види?

— От конструкцията и такелажа на съда.

— И ако имаш право, какво би сторил?

— Нищо. Аз съм приет от вас като пасажер и знам точно какви задължения имаме едни спрямо други.

— Ами добре. Впрочем ние се отдалечихме достатъчно от, сушата и можем да си покажем боята.

Двете къси заповеди, които даде, бяха мигновено изпълнени. Издърпването на едно въже стигаше, за да се обърне огромният полумесец, намиращ се под шпира, от другата му страна се появи рисунката на пират, който размахваше бойна секира с десницата, а с левицата издигаше червения флаг, под него бе изписана с едри щрихи думата „Тигър“. По същото време се отвори един от предните люкове и от него изскочиха на палубата над двайсет добре въоръжени мъже, чиито черти на лицата показваха, че са школувани в един богат на битки живот.

— Чудесни юначаги! — похвали Катомбо. — Още преди да дойда на борда, знаех, че ще плавам с „Тигър“.

— Каква причина си имал? Искаш да станеш един от нас?

— Възможно.

— Или по-скоро сигурно. Ние не допускаме на борда някой, без той да стане наш. Твоята фигура се харесала на капитана и поради това той се е престорил, сякаш ти разрешава пътуването. Съветвам те да се помириш и доброволно да останеш при нас.

— Като какъв?

— Ще го нагодим според уменията ти. Какво място си заемал на последния си кораб?

Катомбо се ухили.

— Бях майстор-платнар.

— Майстор-платнар? На каква сила си служил?

— На султана.

— На кой кораб?

— „Али Хамед“.

— В такъв случай трябва да си храбър морски вълк. Как така се махна от него и се сдоби с жена и дете?

— Аз съм християнин и съм женен. Защо се оттеглих от турска служба, ще ти разправя някой друг път. Засега искам само да те уверя, че почтено напуснах „Али Хамед“.

— Надявам се. Ако пожелаеш да останеш при мен, това много ще ме радва. Бих имал едно временно място за теб. Моето момче трябва да излезе малко по света. Ще напусне „Тигър“ и ето как ти би могъл да станеш помощник-кормчия. Ако издържиш удовлетворително проверката ми, ще се издигнеш.

— Кой е синът ти?

— Онзи там до кормчията.

— Има ли „Тигър“ някое сигурно място, което може по всяко време неразпознат да акостира?

— Не.

— Ще остана при теб, но само при условие, че подириш едно такова място.

— Ще е трудно да се намери.

— Аз знам едно — един малък усамотен остров, създаден сякаш да направи невидима една фелука.

— Къде?

— Съвсем наблизо. Не е обозначен на никоя карта, но аз бих могъл точно да ти опиша местоположението му.

— Ела тогава в кабината ми, където държа картите си!

Те слязоха. Кабината беше едно малко помещение, не по-голямо от щурманската каюта на бойна фрегата, ала беше бляскаво подредена и съдържаше всевъзможни необходими за морското дело предмети, чиито отлични качества Катомбо веднага забеляза. Корабният платнар взе морските карти под ръка и накара Катомбо да потърси някоя, на която да отбележи с точка споменатия остров.

Още се занимаваха с това, когато един от моряците влезе.

— Какво има? — попита го платнарят.

— Север на изток платно на хоризонта.

— Идвам.

Като стъпиха на палубата, забелязаха в указаната посока една малка бяла точка. Платнарят посегна към далекогледа си и Катомбо също разпъна своя. След няколко мига физиономията му доби напрегнат израз.

— Какво е? — попита платнарят, който искаше да подложи на проверка способностите на запитания.

— Не е боен кораб — отвърна Катомбо.

— Виждаш много остро. Какво е тогава?

— Тримачтов, чудесен ветроход, както изглежда.