Скиптър и чук

Грохотът на изстрела има за последица, че капитанът излезе от своята каюта. Тлъстото му объркано лице беше мъртвешки бледо, а походката му — като на пиян. В треперещата си десница държеше ятаган, а в лявата ръка — запънат пищов. Дали бе в състояние да схване правилно положението, не можеше да се каже, ала той все пак вдигна ръка за заповед.

— Червеният флаг горе! — изломоти. — Отвори оръдейните люкове!

— Ще се вардим да го сторим! — рече платнарят. — С флага не можем да пратим на дъното оня там отсреща, а на един превъзхождащ съд човек не показва на часа кой е.

— Какво ще правиш сега! — попита Катомбо.

— Ще се държа толкова близо до страната му, че неговите гюллета да не могат нищо да ни сторят. Тогава пък той ще получи нашите от такава близост, че непременно трябва да иде на дъното.

— И заедно с него и ние.

— Как тъй?

— Той също има амбразури малко над ватерлинията.

— Не ги виждам.

— Маскирани са като нашите.

— И въпреки туй не мога да постъпя другояче, защото това е единственият път, който ни обещава някакъв успех.

— Капитанът дали ще се съгласи?

— Ха! Кой ще ти го пита. Той пак е пушил опиум и е напълно неспособен. Виж, свлякъл се е там и няма да стане, докато омаята не отмине.

В този миг отново проехтя топовен изстрел. Той беше толкова добре премерен, че разби фалшборда и разпиля по палубата множество дървени отломки. По същото време маскировките по оръдейните амбразури на „Селим“ бяха свалени и сега се оказа, че Катомбо бе имал право.

— Всички дяволи, мискинът добре стреля! — изруга платнарят. — Но след две минути ние ще бъдем борд до борд с него и тогава ще му покажем, че и на нас ни е останало някое и друго гюлле.

— Нищо няма да ни помогне. Ако не искаш да бъдем избесени на голямата рея, лягай в дрейф и се предай!

— Да се предам? Откачил ли си?

— Не, по-скоро добре знам какво те съветвам.

— Но не знаеш, че един пират предпочита да го потопят, отколкото да се предаде.

— И това го знам. Но ако позволиш да преговарям с онези отсреща, то нека ме наръгат, ако не ни пуснат необезпокоявано да отплаваме.

— Ти си перкулясал, а сега няма време за повече приказки. Потърси си някое място за сражаване или скриване, изцяло според хатъра ти!

Той се извърна. „Селим“ беше задминал „Тигър“ с няколко корабни дължини и още веднъж даде сигнала за обръщане в дрейф. Вместо да се подчини на повелята, фелуката се насочи остро към него, за да се озове под борда му. Командващият „Селим“ забеляза маневрата и опита да я предотврати. Неговият импозантен съд се залюля под отката от залпа на оръдията от цялата бордова ширина, които избълваха грохот насам и бяха така добре прицелени, че гюллетата изтрещяха в дървенията на фелуката, а картечът помете палубата по цялото й протежение. Снарядите и откъртените от тях мачтови отломъци причиниха ужасяващо опустошение. Този единствен миг се бе оказал достатъчен да избие или рани повечето от намиращите се на дека. На борда на „Селим“ прозвуча многогласен ликуващ крясък.

Един картечен куршум беше улучил и платнаря, той рухна мъртъв в нозете на Катомбо. Този нямаше време да се занимава с него. Скочи към флаговия пилон и издигна белия флаг. В този миг дойдоха горе онези, които се бяха намигали под палубата. Те видяха какво прави Катомбо, видяха убития платнар и лежащия в безсъзнание на дека тежкоранен капитан и се заблъскаха незабавно към флаговия щок.

— Какви ги вършиш, куче? — ревна един дълъг арабин, вдигайки ханджара. — Ти ще изкупиш предателството със смъртта си!

Катомбо погледна невъзмутимо към тях.

— Назад! — прогърмя той. — Инак всички сме изгубени. „Селим“ за пет минути ще ви накара да заплувате, ако не се предадете!

— А ако се предадем, ще бъдем избесени.

— Аз познавам „Селим“, неговия капитан и моряците му. Те няма да ви сторят нищо, мога да ви дам гаранция!

— Тогава ти вярваме. Нека кормчията поеме командването.

— Не, командването ще поема самият аз, ако наистина трябва да ви спася.

— Стори го тогава! Но си отбележи, че ще те пречукаме, ако не съумееш да удържиш обещанието си.

— Добре! Отивайте при брасовете! Сваляйте платната! Лягаме в дрейф.

Заповедите му се разнесоха звучно по палубата и бяха бързо изпълнени. Сега хората погледнаха все пак малко удивено към него, защото начинът, по който нареди да се смъкнат ветрилата за дрейф, беше толкова дързък, както никой преди него на „Тигър“ не се бе осмелил.

Гърмежите бяха разбудили и Айша. Тревогата я подтикна да излезе със Зулейка на палубата. Катомбо съгледа дълбоко забулената си жена и тъй като нямаше опасност от залп, махна й да отиде при него.

— Катомбо, ще ни убият ли, или ще ни пленят? — попита тя силно угрижена.

— Нито едно от двете, обична ми женичке!

— Кой е врагът? Не е ли това турският флаг?

— Да. Я погледни внимателно този кораб! Не го ли познаваш вече?

От чист страх тя още не беше огледала съда, сега обаче хвърли един по-остър поглед насреща.

— Възможно ли е! Твоят „Селим“?

— Да. А там горе стои капудан Масур бей, най-добрият ми ученик. Той ми е верен и предан и е толкова кадърен мъж, че новият капудан-паша му е оставил командването на „Селим“.