Скиптър и чук

Той влезе в ковачницата, свали редингота, запретна ръкавите и препаса висящата там кожена престилка на майстора. След като бе разпалил огъня както подобава, прегледа повредената част на каретата.

— След половин час дамата и господинът ще могат да пътуват — гласеше преценката му.

Господинът и дамата бяха следили с удивление хода на събитията. Наистина ли бе в състояние този толкова знатно изглеждащ мъж, носещ докторска титла, да поправи счупената калясна ос? Жената на ковача го бе нарекла кръщелник, той едва ли значи можеше да е от благороден произход и все пак се нарече приятел на лорд Хейлинбрук, странящият от хората англичанин, който, като пълномощник на своята кралица, имаше достъп до Двора. Това бе една загадка, с която, изглежда, преди всичко дамата се занимаваше.

Тя наблюдаваше внимателно всяко негово движение и направи констатацията, че той очевидно притежаваше необикновена физическа сила. Конете бяха в миг разпрегнати и той повдигна и избута каретата, сякаш имаше в ръцете си детска играчка. После от ковачницата закънтяха тежките удари на чука и през входа се разхвърчаха искри на улицата.

Фрау майсторшата беше сложила пред къщата една масичка с два стола, на които се настаниха дамата и господина.

— Как се нарича господинът, който по странен начин е лекар и ковач по същото време? — попита дамата.

— Лекар? Не, той не е такъв, а доктор по правните науки — отговори запитаната с видима гордост.

— Каква служба заема?

— Никаква. Той не го смята за необходимо и казва, че щяло да му пречи на по-нататъшното учение. Той е синът на придворния ковач Брандауер, а аз и херцогът сме му кръстници.

— Аха, обичайната просия за кръщене, на която човек за жалост толкова често е изложен! — рече младият мъж неуважително.

Лицето на ковашката жена леко се изчерви.

— Смея ли да попитам кой е господинът?

— Аз съм граф Хоенег. Тази дама е принцеса Аста от Зюдерланд.

Той, види се, бе възнамерявал да направи впечатление с това представяне, ала се бе излъгал, защото жената не се стресна ни най-малко, а се обърна с радостно изненадана физиономия към принцесата.

— Чудесно е, Ваше височество, дето ви виждам най-сетне! Хер кръщелникът ни разправя все такива добри неща за вас и вашия баща, князът. Той има много остро око за политиката и навярно би бил в Двора на своето място. Негово сиятелство много често се отбива в ковачницата и винаги го кани да постъпи на дворцова служба, ала той никога не пожелава.

— Значи младият хер доктор ме познава?

— Не, той все още не е виждал Ваше височество. Но хер графа тук той познава.

— Нима и за мен е говорил? — попита онзи с едно пренебрежително забавление.

— Много често.

— Но все само добро, както мога да очаквам?

Тя се поколеба за миг, после отвърна:

— Да, добро, защото е разправял, че старият граф Хоенег, вашият баща, ще стане един ден наш херцог, когато сегашният, който е бездетен, се помине. Но все пак трябва да ви кажа, че кръщенето на беше просия. Херцогът сам го предложи и придворният ковач трябваше да се подчини. Но той настоя да участвам в обреда и аз и височайшият господар го прие като съвсем редно. Нашият суверен си е именно много мил мъж, който желае само добро на своите поданици и гледа на тях като на свои деца. Да даде Господ, по-късно да не стане другояче!

Графът изглеждаше готов за някоя остра приказка, ала се сдържа, тъй като към ковачницата приближаваше една необикновена фигура.

Беше жена. Вървеше боса и носеше пола с крещящ червен цвят. На раменете си имаше жълто, доста замърсено наметало. Около главата бе увила като тюрбан синя кърпа. Цветът на лицето, на което един изшилен нос тронуваше над островърхата брадичка, беше тъмнокафяв. Като норландка човек би трябвало да я оцени на над петдесетгодишна. Но тя явно бе циганка и тъй като жените от това племе бързо се състаряват, то, вероятно, още не беше достигнала тази възраст.

При вида на графа не показа никакво смущение. Измервайки него и другите с остър поглед, тя поздрави с едно почти гордо движение на ръката и попита:

— Няма ли златният господин някой малък дар останал за Лилга, циганката?

Той отметна ядосано глава.

— Върви си! Просенето тук е забранено.

Тя пристъпи една крачка по-близо и задълба погледа на своите големи, тъмни очи в лицето му.

— Как? Господинът ми казва да си вървя? Нямаше ли време, когато Лилга, ваджината на своето племе, дори за графа бе добре дошла? Аз познавам вашето лице и вашите студени очи, които могат само на високомерието да дават живот. Вие сте синът на граф и се домогвате до скиптъра и короната. Но вие отблъснахте дзингарата и ето как началото ви ще бъде, наистина, като стъпката на слон, която всичко размазва, ала краят ви ще бъде като смъртта на изтощения от преследване дивеч, който умира в мрачния гъсталак — самотен, изоставен, с изтичаща кръв.