Скиптър и чук

На първо място приковаваше неговото внимание появата на циганката. С нейното име се свързваха спомените, водещи назад до първите дни на неговото детство. Той я беше видял един-единствен път като петгодишно хлапе. Тогава тя се бе намирала във възрастта на сиромашкото лято и все пак още си беше една привлекателна личност. Внезапно тя изчезна също така бързо и неочаквано, както беше дошла, а после родителите му я бяха чакали с копнеж години наред. Днес тя отново се бе появила. Дали по маловажни причини, или за разрешаване загадките, свързани с по-раншната й поява? Кой можеше да го знае?

Той беше разказал на родителите си за срещата и получил от майката мек укор, че отново е изтървал Лилга из очи. Бащата обаче беше останал спокоен с твърдото убеждение:

— Тя сигурно ще дойде, ако наистина е била тя.

Редом с фигурата на прорицателката пред духовните очи на Макс Брандауер се възправяше като ефирна, бляскава картина обликът на принцесата. Той още не беше изпитвал сладките, ощастливяващи пориви на любовта. Следователно му липсваше мерило за прекрасното настроение, в което се чувстваше преминал от късо време насам.

Долу в работилницата ударите на чуковете отдавна бяха, заглъхнали и тримата калфи седяха пред вратата след взетата вечеря, за да побъбрят за този и онзи и пушат лулите си. В близост се бяха наместили върху катурнати колела от каруци двамата чираци с похвалното намерение да дочуят колкото се може повече от този разговор и същевременно да се наслаждават на мириса на калпавия тютюн, който в никой случай не би докарал един по-изтънчен нос до възторг.

— Да — рече Томас, главният калфа, — младият господар е отново тук и сега сигур пак ще има сегиз-тогиз някое запавление, в което човек може да се понапърка. Всеки ден упражнение и опучение по фехтовка с рапира, шпага, сечене и мушкане със сапя, вечер плаване по реката или някакво друго излизане, при което Томас няма да отсъства. А освен песедата това ще носи някоя халпа пира, сандвич с шунка или…

— Или чаша двойно препечена хвойнова и една амбалема — вметна вторият в словото му.

— Да, така стои работата — пригласи третият.

Тримата калфи бяха големи скици. И тримата бяха служили — Томас в кавалерията, Казимир при гренадирите, а Хайнрих в артилерията. Всеки от тях беше стигнал до унтерофицер и смяташе своето оръжие за най-доброто. Бяха неженени и твърдо решени да запазят колкото се може по-дълго сегашното си добро положение, макар че всеки бе скътал в най-дълбокото ъгълче на сърцето си една скъпоценност, която имаше най-голяма прилика с една представително женска фигура: Томас именно здравата ценеше вдовицата Барбара Зайденмюлер, Казимир много често сънуваше очарователната млада вдовица и продавачка на картофи Барбара Зайденмюлер, а Хайнрих най-обичаше да пие вечерната си чашка при уважаваната и добродетелна вдовица, картофопродавачка и гостилничарка Барбара Зайденмюлер.

И всеки от тях си имаше, както обикновено е прието да се казва, своя чешитлък. Томас Шуберт, кавалеристът, през целия си живот не бе съумял да изрече едно „б“, така че и неговото собствено име не звучеше другояче освен Шуперт. Казимир, гренадирът, беше изключителен мълчаливец и участваше в забавните разговори най-често само с думите: „Да, така стои работата“ или „работата не стои така“. Хайнрих, артилеристът, беше душевадецът на другите двама, той все имаше някое възражение под ръка и имаше особена слабост здравата да разтяга локуми, без при това човек да има правото да се усъмнява в неговата порядъчност.

На Томас, изглежда, не се понрави прекъсването на приказката му. Той издуха силно пълна уста дим във въздуха и рече:

— Затваряйте си човките, хупостници! Какво ви влиза в рапотата моята двойно препечена хвойнова или чак пък люпимите пури! Ампалемата си е най-добрият загънат лист, който може да има. Хапана, Капалеро, Лондре, Патавия, Пуро — всичко това е нищо пред една истинска Ампалема. Впрочем не пива да ме опърквате, когато разказвам за младия господар! Довечера ще грепа с него донякъде надолу по Олер, а вие хич хапер си нямате как опичам да го правя. Той си лежи тогава тихо в ладията, затворил очи, и не опелва нито дума. Аз опаче знам, че наш тогава най-допре мисли и учи. А когато после се върнем, подава ми ръка и казва: „Днес отново пеше прекрасно, плагодаря ти, драги Томас!“ В такива случаи пих могъл да го прегърна, ако не пеше твърде учен и знатен. Той има нещо у сепе си, което не мога да назова с истинското му име, но което докосва сърцето и всява могъщ респект. Гледах веднъж една пиеса, която се казваше „Помазания принц“, и…

— „Пожелания принц“ — осмели се тук да поправи Фриц, единият от чираците.

— Мълчи, зелена човко! Когато главният калфа говори, калфите мълчат, а чираците значи толкоз повече! Дали принцът е помазан или пожелан, то е все тая. Та се среща значи в пиесата един принц, който е кундураджия, и като гледам аз младия господар, то…

— …то всякогаш ти се струва, че той е кундураджията, а ти принцът — прекъсна го Хайнрих.