Скиптър и чук

Пред него се разкри аристократично обзаведена и осветена от скъпоценна лампада работна стая. Циганката се беше курдисала безметежно на едно плюшено кресло и извадила къса глинена лула, която натъпка с тютюн от една пунгия и после запали. Пушеше с разположеност, сякаш се намираше в своята собственост, и по всичко личеше, че скоро няма да стане. Както трябваше да означава всичко това? Как стана така, че неизвестната, презряна просякиня познаваше и навестяваше по тоя начин тайните помещения на графа? Макс нямаше време сега да си задава тези и подобни въпроси, той трябваше преди всичко да се възползва от положението. Върна се бързо и безшумно обратно при входа и забеляза за свое успокоение, че той можеше да се отваря отвътре посредством едно монтирано зад книгите резе, което имаше връзка с външната ръчка.

Сега погледът му падна върху библиотечната маса. Точно пред него лежеше до няколко гъсто изписани с цифри книжа един лист, който носеше надпис „Ключ“. Дали той не съдържаше ключа на тайната дипломатическа кореспонденция на графа? Макар от години министър-председател, той минаваше за таен противник на херцога и вероятно се намираше в съмнителни отношения с различни дворове. Бяха възникнали даже слухове за прикрита, но усилена подривна дейност за детронацията на сегашния владетел. Стотици мисли пронизаха светкавично доктора. Той пристъпи още веднъж до завесата — циганката си седеше все така в безгрижна поза и си пафкаше лулата. Седна бързо на един стол и започна да си отбелязва в бележника от важния лист цифра след цифра и буква по буква.

Тъкмо беше свършил и отвъд прозвуча полугласен възклик. Той плъзна бързо до завесата и погледна през нея. Старият граф беше влязъл и забелязал неочаквания нощен гост. От времето, когато Катомбо му разкри тайната на Черния капитан, той се бе състарил много, ала нищо не бе изгубил от по-раншната си духовна енергичност. С мятащи мълнии очи погледна надолу към циганката.

— Чумата да го отнесе! Кой е това?

Циганката не понечи да се изправи. Тя си опъна още веднъж яко от лулата и после отвърна:

— Чумата да го отнесе! Той вече не познава Лилга, своята жена!

— Лилга! — извика онзи, тиквайки видимо уплашен резето на вратата. — Ти си още жива! Какво искаш? Забрави ли, че под страх от наказание ти забраних да стъпваш в моя дом?

— Тялото на дзингарата остаря, ала нейният дух е силен. Тя нищо не е забравила, но не се страхува от теб. Тя е още жива и ще умре само когато Бование го пожелае. Къде държиш сина ми?

— Не е при мен, той изчезна. Сега тя се надигна.

— Лъжец!

Той се ухили самоуверено.

— Жено, внимавай в картинката!

— Мъжо, пази се от Лилга, циганката! Когато тя беше най-красивата сред дъщерите на боанжарите, ти я оплете с приказките си. Тя напусна своя народ, за да заживее при теб. Но твоите клетви бяха лъжливи, целувките ти — отрова, а любовта ти измама. Ти ме изхвърли на улицата, за да се ожениш за жена от благородно потекло. После ми ограби дори сина, твоя и моя син! Но аз го намерих, похитения, и му казах кой е неговият баща и палач. Ти отново ме изтръгна от него и нареди да ме изгонят от страната. Аз въпреки това се върнах и открих следата му. Къде е детето ни?

— Умря.

— Умря? Да, мъртъв, повече от мъртъв. Неговото тяло живее, но ти от години умъртвяваш неговия дух, чиято сила противостои на всичко. Къде е моето дете, моят син? В лудницата, запрян и тикнат от теб при безумните, защото знае, че баща му е граф. Изведи го!

— Ти самата си безумна!

Тя отстъпи от него и го загледа втренчено в мрачното лице. После се свлече бавно на колене.

— Ти познаваше сърцето на една девойка, която пожертва своя народ, своето племе, своята вяра, своите родители, братя и сестри и всичко, защото ти го поиска. Но ти не познаваш сърцето на една майка, то е като сърцето на лъвица, разкъсваща всеки, поискал да грабне нейното малко. Припомни си нашето щастие и виж как Лилга сега коленичи пред теб! Тя те умолява да…

— Стига! — прекъсна я той строго. — Без театро! Твоят син е мъртъв. Ти никога вече няма да го видиш.

Тя се надигна.

— Тогава дзингаритата ще разкаже пред всички врати и по всички улици ще извика, че ти си бащата на нейното дете.

— Ха! За тая работа ще ти бъде попречено.

— Така ли мислиш? — Чертите й възприеха сега израз на омраза и решителност, който накара да изчезне присмеха, играещ около неговите устни. — Мислиш, че Лилга се страхува от теб и властта ти, граф Хоенег? В нейната ръка ти си като лисицата в лапите на лъвицата и една-единствена дума от нейна страна ще те отведе при смъртта и в провала.

— Аха! Ами речи я тая дума! — повели той, презрително усмихнат.

Циганката пристъпи по-близо и му нашепна:

— Тя означава: отвличане на принц!

Оня отскочи назад.

— Скитнице, ти наистина си откачена!

— Тогава чуй по-нататък!

Тя се приближи отново и му изсъска думи, които Макс не можа да разбере, понеже бяха твърде тихо изговорени. Графът из един път стана смъртноблед, той не съумя да отговори.

— Е? Ти се стремиш към трона и короната. Ръката на скитницата може да ти даде или вземе двете неща. Ще има ли тя отново сина си?