Скиптър и чук

Хоенег пристъпи до прозореца и дълго гледа вторачено навън. Най-после се обърна към нея.

— Ти досега мълчала ли си?

— Да. Заклевам се в Бование.

— В такъв случай ще имаш отново сина си.

— Кога?

— Когато поискаш.

— Утре! На мен ми е известен домът, в който е приютен.

— Добре. Аз ще ти напиша една заповед до директора. Той седна и попълни един вече снабден с подпис и печат формуляр.

— Ето! При показването на този документ ще получиш достъп в психиатрията.

— Тогава остани със здраве! Аз вече никога няма да дойда.

Отговора на графа Макс не успя да долови, защото трябваше да се оттегли. Но накъде? В ходника не биваше да рискува, тъй като той бе познат на циганката и тя сигурно щеше да го настигне. Не му оставаше нищо друго, освен да се скрие под масата, чиято ниско спускаща се покривка му предлагаше надеждна закрила.

Едва се бе наместил там и двамата стъпиха в библиотечната стая.

— Сбогом завинаги! — заговори графът. — И помни, че моята власт се простира по-далеч, отколкото могат да те отнесат нозете ти!

Тя се отдалечи през тайната врата, а той се върна в кабинета си.

Дълго го слуша Макс как върви там напред-назад. После прозвуча тихо скърцане на перо. Докторът вече обмисляше дали да си върви, когато графът се надигна и влезе в библиотеката. Той се упъти към скритата врата, отвори я и заслиза по стълбите.

Много вероятно искаше да се убеди дали циганката е затворила пак прозореца и вратата. Макс подозираше какво бе писал току-що графът. Сега му се предлагаше възможност да провери дали подозрението му е правилно. Той побърза към работната стая, пристъпи до писалището и хвърли един поглед на лежащия там документ. Той съдържаше заповед до директора на държавната психиатрична клиника, да задържи, веднага щом се появи, циганката Лилга като неизлечимо умопобъркана, да не я подлага на никакъв разпит и при евентуална съпротива да прибегне към най-строги принудителни мерки. Щяло да последва по-обстойно указание.

— Мерзавец! — прошепна докторът на себе си. Чевръсто се върна в скривалището си.

Добра се тъкмо навреме до него, защото в следния миг графът влезе отново и се отправи към съседното помещение. Скоро след това се разнесе миризмата на восък за подпечатване, после се помести едно кресло и Макс чу външната врата на работната стая да се отваря и заключва. „Благородникът“ сигурно възнамеряваше да предаде заповедта на някой бърз куриер.

Сега Макс можеше да напусне неудобното си място. Той отвори тайната врата, заключи я след себе си и пипнешката заслиза по стълбите. Беше преживял едно странно приключение и стигнал долу в ходника, спря неволно поемайки дълбоко дъх. Решението му беше твърдо: Лилга трябваше да бъде спасена!

Ходникът беше препречен. Макс светна и съгледа по затварящата зидария една желязна халка. Едно силно дръпване приведе тежката врата — тя очевидно се търкаляше по ролки — в движение и младият доктор стъпи в подобното на зимник сводесто помещение под стълбището. Едно по-подробно изследване затварянето на ходника установи, че подът на галерията леко се възкачва, така че бе необходимо само едно малко побутване, за да се намести отново подвижната част от зида във фугите си.

Макс затвори ходника. Сега бе дреболия да се измъкне на открито, тъй като прозорецът притежаваше както отвътре, така и отвън въртяща се дръжка.

Когато се изкатери навън, Томас пристъпи към него.

— Слава Погу, хер доктор, че сте отново с читава кожа при мен! Вещицата отдавна изпълзя навън. Какво всъщност имаше там вътре?

— По-късно ще научиш. Дотогава обаче не разказвай никому какво се е случило днес!

— Ни на един-едничък; давам свещена клетва. Нито даже на допрата Парпара Зайденмюлер, съдържателката на „Синия орел“, която инак тряпва все пак всичко да знае…

12. В ЛУДНИЦАТА

Когато двамата се прибраха вкъщи, всичко отдавна вече тънеше в най-дълбок покой. Макс потърси стаята си, ала не можа да намери сън. Резултатът от изминалата вечер занимаваше неговите мисли и часове наред прокуждаше дрямката от клепачите му.

Още в ранно утро се надигна от постелята си. Облече се и направи една разходка в свежата утрин, за да си изясни как най-добре да постъпи в случая на циганката.

Когато пое по обратния път към къщи, беше взел решение. Да предаде случая на съда, не ставаше. Хората вероятно нямаше да повярват, а дори и да повярваха, то за графа при неговите могъщи връзки нямаше да представлява трудност да насочи процеса в своя полза и междувременно да премахне циганката от пътя си. Не, той трябваше да се обърне към своя кръстник, херцога, и да му изложи работата.

Стигнал в близост до ковачницата, насреща му прозвучаха мощни удари от чук. Пред вратата стояха няколко коня, държани от коняри в ливреите на херцога. При техния вид той ускори крачки и скоро достигна постройката.

С гръб към огъня стоеше придворният ковач, подковач и изковач на оръжия Алберт Брандауер и държеше с клещи върху наковалнята едно нажежено парче желязо. От другата й страна размахваше големия чук един мъж, чието облекло не го идентифицираше като ковач, така че искри хвърчаха наоколо.