Скиптър и чук

Вярно, той носеше кожена работна престилка и беше засукал по ковашки обичай ръкавите на ризата си, ала тази риза беше шита от най-фин френски плат, а цялата останала външност доказваше, че някой опитен камердинер е изпробвал изкуството си по него.

Това беше херцогът.

Знатните господа си имат своите влечения. Има прочути монарси, които успявах да постигнат значителни неща като майстор-златари, стругари на дърво, готвачи. Петър Велики е бил дори корабен дърводелец. Всеки човек в Норланд знаеше влечението на херцога към ковашкото изкуство и всеки в столицата знаеше, че височайшият господар много редовно и сръчно упражнява това изкуство в дворцовата ковачница. Когато грижите по управлението го притиснеха понякога твърде много или по някаква друга причина почувстваше потребност да се разсее, той отиваше в ковачницата и се залавяше за чука и клещите. Висшите сановници гледаха на това с добро око, защото той после всеки път се връщаше в добро и весело настроение. Народът също обичаше да говори за това хоби, което не струваше на страната пари като слабостите на други владетели, които народът трябваше да заплаща със своята пот. Много често се бе случвало херцогът да спре при някое пътуване, каквито от време на време предприемаше из страната, пред някоя ковачница, за да размаха чука и после ухилен и със задоволство да яхне пак коня си. Малката, незначителна ковачница в предградието беше също така известна, както театъра и други прочути сгради в столицата. Рядко някой почтен провинциалист напускаше Фюрстенберг, без поне веднъж да е разгледал ковачницата на Брандауер.

И днес херцогът се беше появил още в ранни зори, за да подкове лично няколко коня от своята отлична дворцова конюшня. Калфите и чираците бе трябвало да се отдалечат и сега редом с такта от ударите на чука звучеше разговорът на двамата мъже, които външно стояха толкова отдалечени, но вътрешно пък толкова близо.

— Значи не бива да влизам в близки отношения с Дарителите на светлина, Брандауер? — попита херцогът.

— В никой случай, Ваше сиятелство! Те са за страната това, което са мишките за полето и гарваните за дървото.

— Имаш право, Брандауер — прозвуча сред ударите на чука.

— Графът иска да ги има, но аз ги желая точно толкова малко, колкото и ти. Я сложи още веднъж желязото в огъня!

Ковачът го стори и се хвана за духалото.

— И какво беше другото, което още искаше да ми кажеш? — запита херцогът, подпирайки ръка на дръжката на чука.

— Пак се шушука нещо за революция!

— Ха! Празни приказки, подклаждани от френските безделници! Аз си изпълнявам своя дълг и моят народ е доволен от мене. Виж този чук! С него сплесквам желязото. Има също и чук, под който метежът се разлита на всички страни. Какво ще кажеш за митничните търкания със Зюдерланд?

— Колко носи митницата годишно!

— Малко, някъде към петстотин хиляди талера.

— А колко струва непрекъснатият надзор на границата?

— Няколко десетки хиляди талера повече от тази сума.

— Тогава премахнете митото, Ваше сиятелство!

— От официална гледна точка си прав, но този въпрос трябва да се осветли и от други страни, които стоят далеч от твоите разбирания.

— Аз мисля като моето момче, а то ги разбира нещата! — отговори ковачът сухо и с бащина гордост.

— Какво казва той за предела на митата?

— Да ги няма!

— Добре. Трябва да го чуя. Вади желязото, старо!

Отново закънтя чукът и отново се разхвърчаха искри. В този момент влезе Макс и поздрави с един дълбок, изпълнен с почтителност поклон знатния помощник на своя баща. Той отвърна на поздрава с думите:

— Добро утро, докторе! Пак се върна в родината, а? — Същевременно кова, докато желязото трябваше отново да отиде в огъня, после му подаде с видимо доволство ръка. — Добре дошъл! Имаш ли време, момчето ми?

— Винаги за Ваше сиятелство!

— Махай тогава сакото, препасвай престилката и грабвай чука! Нека пак да поковем тримата!

В градината седяха калфите и бъбреха; в тяхна близост, както обикновено, чираците. Колчем херцогът дойдеше в работилницата, те имаха свободно време.

— Де да можеше сега да послуша тук някой! — рече Хайнрих, артилеристът. — Тук се бистри политика и се решават въпроси, за които дори министърът не чува.

— Да, така стои работата! — подкрепи Казимир.

— Старият е практична глава, но херцогът все пак се ръководи от това, което казва младият господар, макар и да не допуска да се забележи. От него сигурно ще стане нещо голямо.

Казимир закима усърдно с глава.

— Може би даже кавалерийски вахмистър — продължи Хайнрих, поглеждайки изкосо насреща към Томас.

— Това е възможно — отвърна този спокойно, — защото да иде в артилерията, няма никогаш. Тя е прекалено група и пезсрамна.

— Така ли стои работата? — попита Казимир, комуто винаги доставяше удоволствие да насъсква двамата.