Скиптър и чук

По-голямата дъщеря пусна кафената лъжичка с издрънчаване в чашата и попита:

— Симпатичният хер, дето все твърдеше, бил здрав и само по лоши причини обявен за болен?

— Същият, детето ми.

— Папа, аз мисля, че той не беше побъркан, и двамата младши лекари са на съвсем същото мнение.

— Откъде го знаеш? — попита бащата изненадано.

— Чух да изричат тази забележка, без някой от тях да знае за присъствието ми.

— Двамата асистенти са още млади в професията и значи нямат компетентно съждение. Главният лекар също като мен констатира болестта, а освен това в този случай е налице и преценката на всемогъщия наш Негова светлост, която ти трябва да считаш за непогрешима. Умственото разстройство на Номер единайсети с всеки ден се изявяваше все повече и повече, пристъпите на буйства се повтаряха често и понеже нямаше как другояче да го обуздавам, освен чрез лишаване от храна и усмирителна риза, той толкова отпадна физически, че за късо време издъхна.

— Тук трябва да има някаква особена тайна, папа. Въпреки своята младост той е бил хауптман и при това син на циганка. Графът го докара, а ето че сега издава заповед и за задържане на майка му.

— Дете мое аз трябва да процедирам според убеждението, че графът и науката никога не могат да сбъркат. Семейните отношения на пациентите не ми влизат в работата.

Той се надигна и излезе да изслуша докладите. Лекарите вече стояха, въведени от слугата, в неговия кабинет. Бяха чакали повече от половин час.

— Добро утро, майне херен (драги господа) — поздрави ги снизходително. — Сядайте! Преди да приема ежедневния ви доклад, трябва да ви обърна внимание на една новост. В хода на предобеда именно ще се появи една циганка, за да посети сина си. Тази персона е безумна и веднага ще бъде задържана в някоя от килиите за буйстващи жени.

— Кой е синът? — попита главният лекар Шрам.

— Беше Номер единайсети.

Двамата асистенти си хвърлиха един многозначителен поглед, а и по лицето на главния лекар пробяга израз на изненада.

— Неговата майка е циганка? Смея ли да попитам от кого идва споменатото съобщение?

— От Негова светлост, граф Хоенег.

— В такъв случай тя действително е безумна. Негова светлост подпомага така непогрешимо лекарските светила, че всяка допълнителна проверка тук е излишна.

На това място следва да се отбележи, че граф фон Хоенег първоначално бе възпитавал сина на Лилга под името фон Валрот и по негово желание той бе постъпил в армията, където надареният млад мъж бе стигнал до хауптман73. Когато граф Хоенег, подтикван от властолюбие и политическа амбиция, съставяше своите предателски планове спрямо управляващия владетелски дом, сметна, че вижда в сина на циганката опасност, и го отстрани, поверявайки го под „опеката“ на зависещите от него лекари-психиатри, които трябваше да поемат грижата за неговото незабелязано изчезване.

По-нататъшният доклад отне само няколко минути. Подчинените познаваха достатъчно същината на своя началник, за да ръководят клиниката по такъв начин, че да не се нарушава неговото храносмилане.

Тъкмо бяха стигнали до завършека и влезе портиерът да доложи, че в приемната имало някаква циганка, която желаела да говори с болния си син.

— Дайте си труда, моля ви, да слезете, доктор Шрам! — повели директорът. — Формалностите са ви известни.

Затвореният се отдалечи, даде в коридора няколко заповеди и се отправи после към приемната. Лилга беше, която чакаше там.

— Коя сте вие? — подпита грубо, визирайки я остро със своите пронизващи очи.

— Казвам се Лилга и съм ваджината на моето племе.

— Какво искате?

— Нека строгият хер прочете тази хартия, която ми написа граф Хоенег!

— При него лично ли сте била?

— Да.

Той прегледа бегло заповедта.

— Последвайте ме!

Напусна заедно с нея стаята, прекоси двора и влезе в една мрачна постройка, чиито прозорци бяха снабдени със стабилни решетки. Тук изкачи едно стълбище, нареди на една от надзирателките да отвори входната врата на един тъмен коридор и избута там тежките железни резета на една от масивно обкованите врати.

— Тук вътре!

Килията имаше нисък, зарешетен прозорец, през който дневната светлина доста трудно съумяваше да проникне.

Дебелите зидове бяха облицовани с талпи, а няколкото висящи по тях вериги увеличаваха отблъскващото впечатление, което това помещение правеше.

Циганката се отдръпна една крачка назад.

Изглежда я овладя някакво ужасно предчувствие.

— Какво ще правя там вътре?

— Ще си покаже.

— Няма да вляза, преди да го зная. Искам да отида при сина си.

— Напред!

Той я улови безцеремонно и я набута в килията, чиято врата отново зарези.

— Жената остава в този номер — нареди той на една от дежурните надзирателки. — Ако не се държи спокойно, намъкнете й усмирителната риза! За ядене днес няма да получи нищо.

Докато крачеше обратно по двора, го пресрещна портиерът.

— Хер главен лекар, вас търся. Дойде един господин, който желае да посети клиниката, а аз не знам дали бива да обезпокоя хер директора.

— Кой е той?

— Един много изискан хер. Не назова името си.

— Ще видим.