Скиптър и чук

— Не знам за него нищо, освен че е с дребна фигура и живее откъм фасадата.

— Аха, имате предвид господина от номер едно до четири?

— Той притежава четири стаи? В такъв случай трябва да е много богат.

— Действително, той е рентиер, плаща много добре и се казва Амброзиус Натер. Но много малко си е в жилището и често отсъства по няколко дни.

— С кого общува?

— Не мога да кажа. Той, наистина, често приема визитите на разни господа, ала аз за съжаление не ги познавам.

— Към коя класа принадлежат?

— По всички предположения към най-низшата. Вярно, неколцина имаха, макар да се движеха в цивилни дрехи, нещо несъмнено военно. Два-три пъти тук беше и един слуга на граф Хоенег. Той също се носеше цивилно, но аз все пак го разпознавах.

— Казвате, този Натер много излиза?

— Най-често само вечер.

— Кога се връща в такива случаи?

— Много късно. Усещам го, въпреки че съм му дала на разположение ключ от външната врата. Понякога…

Съдържателката се прекъсна, защото тъкмо в този миг врата се отвори и дългата фигура на Казимир се намърда вътре с възможно най-голяма бързина.

— Тръгна ли онзи?

— Да, така стои работата.

— Накъде? Надясно по улицата?

— Не, не така стои работата, а наляво.

— Тогава изпий виното ми, Казимир! Лека нощ!

— Един добър хер, нали, Казимир? — попита гостилничарката, след като Макс се беше отдалечил.

Бившият гренадир можа само да кимне. Той беше вече курдисал чашата до устата си и направи едно яко засмукване, докато я изцеди до капка.

— Ти сигурно си следил вън?

Той кимна и си наля втора чаша.

— За дребния рентиер?

С чашата отново до устата, той прояви благоволение за повторно кимване. После изля в устата толкова рядката за него напитка.

— Каква работа има той с него?

Наливайки отново, Казимир сви рамене. Дребната, чистичка съдържателка му бе грабнала сърцето, но дето сега го смущаваше в неговата наслада, ей това не му харесваше.

— Не знаеш ли, Казимир?

Той поклати глава и поднесе за трети път чашата към устата.

— Услади ли ти се виното?

Той пи и кимна с толкова преобразена физиономия, сякаш поемаше нектара на гръцките богове.

— Има си хас, та това е най-добрият ми сорт. Но докторът ми е оставил тук твърде много пари. Какво да правя? Да върна рестото по теб или… да, ще впиша излишъка, докато намине пак.

Казимир си беше налял остатъка и вече се канеше да надигне чашата, ала сега я спусна отново.

— Гръм и мълния, ама така хич не стои работата!

— Ти смяташ, че парите са твои?

Той кимна, пиейки, остави чашата на масата, прибра парите и нахлупи каскета на главата.

— Лека нощ, Бербел!

— Лека нощ, Казимир!

С горди крачки той си тръгна към къщи. Не всеки, който насочваше сега нозе към дома, беше изпил шише от най-добрата реколта от винарската изба на фрау Барбара.

Когато излезе от вратата на „Синия орел“, докторът успя да различи отдалечаващата се тъкмо в светлината на един уличен фенер фигура на дребния рентиер. За късо време беше го доближил толкова, че можеше да го държи под око.

Дребосъкът вървеше с бързи крачки към Олер. Той се придържаше непосредствено до редицата къщи, в чиито сенки не можеше толкова лесно да бъде забелязан, но на Макс все пак с лекота се удаваше да му остане по петите.

„Отива към палата на Хоенег — помисли този. — Какви ли имат да ги вършат двамата? Очевидно работата, водеща тоя мъж в такъв късен час при графа, е свързана по някакъв начин с днешната ми визита. Аз трябва да знам какво ще преговарят двамата. Ще рискувам да се добера по тайния път до библиотеката. Там ще мога да чуя всичко и дори да бъда спипан едва ли е нужно да се страхувам от някаква сериозна опасност.“ Натер вече беше прекосил реката с лодката на графа. Макс, който отново си послужи със своята гондола, достигна малко след него отвъдния бряг, увери се, че не е наблюдаван, и стъпи после в градината. Там се прокрадна до стълбището с терасата, вмъкна се през прозореца, който веднага притегна пак в отверстието, и безшумно се запромъква по тайния ходник. Предпазливостта изискваше да се придвижва бавно. Удаде му се да стигне нечуто в библиотеката, в която днес не гореше светлина. От кабинета долови гласове. Приближи до завесата и погледна предпазливо.

На софата седеше един мъж, чието сухо телосложение не бе в състояние да заличи впечатлението за сила и гъвкавост. Носеше изискано черно облекло според най-новата парижка мода. Бледото безбрадо лице имаше нещо дебнещо, а очите — уверен, пронизващ поглед, на който навярно трудно можеше да убегне нещо. Пред него стоеше графът. Макс не беше се придвижвал достатъчно бързо по тъмния ходник, така че беше пропуснал първата част на разговора. Но онова, което сега чу, бе от такъв характер, че веднага прикова цялото му внимание.

— А как стоят нещата с усилията ви в офицерския корпус? — тъкмо попита графът своя посетител.