Читаем Скиптър и чук полностью

— Благодаря ви, хер графе. Нека се надяваме все пак, че този случай няма да настъпи. Досега всичко върви добре. Нишките са така фино изпредени, а приготовленията толкова надалеч стигнали, че аз днес вече мога да посоча една конкретна дата.

— И? — Само тази думичка изговори графът, ала Макс долови напрежението.

— Трябва само да дочакам Деня на Седемте братя, след което по мое виждане бомбата всеки миг ще може да гръмне.

— Деня на Седемте братя? Кога е това?

— На 10 юли, сиреч точно след четири седмици, считано от днес.

— Нима? — попита графът с тон на радост. — Ей това исках да чуя от вас и затова ви повиках.

Посетителят се надигна от софата!

— Значи днешният разговор може да се счита за приключен?

— Така е, мосю Мерикур. Аз сега съм отново успокоен в много неща. Но все таки дръжте работата с циганката под око!

— Нямайте грижа, хер графе, можете да разчитате на мен.

— Зная го и в съответното време ще покажа признателността си. Дарителите на светлина ми съдействат в постигането на моите цели. Веднага щом поема властта в ръцете си, ще им предоставя в Норланд една официална родина.

— Благодаря, хер графе, и съм по всяко време на ваше разположение.

Едва що бе напуснал съзаклятникът стаята и Макс чу графа да казва полугласно:

— Тъй, сега надолу към терасата!

Какво беше това пак? На втори човек ли беше заръчал слугата среща на терасата? Това също трябваше да се проучи, особено пък понеже графът можеше сега да влезе за нещо си в библиотеката.

Макс се шмугна обратно в ходника и за броени мигове стигна до стълбищния прозорец, който отвори безшумно. Тъй като стъпаловидните бордюри на терасата бяха гарнирани с оранжерийни и цветни насаждения, то можеше да рискува да се покачи. Подири си място между палмите и олеандрите и съгледа един мъж, който седеше недалеч от него на едно стъпало.

Ето че вратата тихо изскърца и графът излезе.

— Грунерт! — повика с приглушен глас.

— Тук, Ваша светлост.

— Нека да остане Той74 седнал, та ако ни изненада някой, да си помисли, че съм сам тук. Забеляза ли Той някого в градината?

— Не.

— Значи можем да сме сигурни. Ето тук има Той един фишек, това са дукати.

— Много благодаря, Ваша светлост.

— Аз трябва тази нощ непременно да вляза в кабинета на херцога.

— Ох, това е невъзможно, Ваша светлост.

— Мисля, за тези дукати всичко е възможно, особено ако при благоприятно развитие на нещата ги удвоя. Или Той иска да изгуби моето благоволение?

— Негова светлост е самата доброта… но стражите…?

— Това нека Той предостави на мен! Точно в един часа помещението да бъде отворено!

— Слушам!

— И Той ще бъде там?

— Да, милостиви господарю.

— С един затъмнен фенер!

— Слушам!

— И да се погрижи Той прозорците да бъдат плътно затулени. Познава ли Той сина на ковача Брандауер?

— Да. Той беше днес при херцога.

— Знае ли Той, дали му е предал някакви книжа?

— Аз мисля, да! Поне Негово сиятелство заключи няколко документа в едно чекмедже на писалището, когато докторът си бе тръгнал.

— Може ли да си спомни Той чекмеджето?

— Да.

— Това е достатъчно засега! Нека опита Той да достигне незабелязано пак откритото!

Той отстъпи и заключи вратата. Камердинерът на херцога се надигна и се измъкна крадешком. Макс се бе вцепенил от чутото. Херцогът беше обграден в най-близката си среда от предатели и тези хора стояха на заплата при графа. Колко ли често вече се бяха разигравали подобни злоупотреби с доверието му и мошеничества без той да си има някакво понятие по какъв безобразен начин се похищават плановете и тайните му! Това не биваше нито сега, нито за в бъдеще повече да се случва. Вярно, графът стоеше извън вмешателството на наказателното правосъдие, но той трябваше да изживее един позор, какъвто още навярно не го е сполетявал.

Сега и Макс реши да се отдалечи. Той се плъзна тихо по стъпалата надолу към градината и се метна през зида. Лодката му си лежеше още на старото място.

Беше направил важни открития и седеше така замислено в ладията, че почти се стресна, когато тя се блъсна в отсрещния бряг. Неговата задача беше, естествено, да предотврати кражбата с взлом в замъка на своя херцогски кръстник. Ето защо се отправи най-напред към къщи. Баща му притежаваше един пропуск от херцога, който му позволяваше по всяко време на деня и нощта да влиза в замъка. Само чрез него бе възможно да изтръгне документите от ръцете на графа и същевременно да разобличи предателя камердинер…

<p>14. ШАХМАТНИ ХОДОВЕ</p>

Пред дворцовата ковачница калфите седяха в меката звездна светлина, а близо до тях — заслушаните чираци. В самата къща всичко беше спокойно, макар няколко падащи през кепенците светлинни лъчи да издаваха, че обитателите още не са отишли да почиват.

— Бих искал само да знам, откъде се домъкна фустата, дето от днес предиобед се намира при нас — рече Хайнрих, клатейки глава. — Вярно, тая работа хич не ме интересува. Само ми прави впечатление, че младият господар се отнася твърде дружески с циганката.

— С Лилга? — запита пак Томас. — Това е вярно. Как ли може да опщува с туй женище? Тя си е именно вещица. Аз неотдавна я наплюдавах как… гръм и мълния, ама че съм магаре!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза