Скиптър и чук

— Що не си затвориш мърлявия плювалник — назида артилеристът. — Ако ли не, ще дойда да го затъкна с оръдейния си шомпол. Разбрано?

— Така стои работата! — даде му право Казимир по своя суховат начин.

Жалко, че от предложения от Томас бас нищо не стана. Защото главният калфа щеше да си съхрани своята най-обична „ампалема“ и да спечели скъпоценната възпоменателна монета на Хайнрих. На първо време Макс не прибегна, наистина, до помощта му…

Във всекидневната на придворната ковачница майка Брандауер седеше край масата и плетеше на мъждивата светлина на лампата, без да вдига поглед от работата си. Тя влагаше в това занимание такова усърдие, като че щастието на света зависеше от нейните бримки. Ковачът бе сложил пред себе си домашната книга с екзегерични беседи и даваше вид, че чете, а в най-тъмния ъгъл на стаята седеше Лилга и пушеше същата лула, която бе запалила в кабинета на графа.

Ако беше по-светло, щеше да се забележи, че очите й горяха с мрачна светлина, докато издухваше към другите гъст димен облак от стиснатите устни.

Най-сетне Брандауер захлопна книгата и хвърли един въпросителен поглед към домакинята, която му отвърна утвърдително. Той се изправи, отиде да си вземе дългата лула, напълни я и с предчувствие за истинско удоволствие посегна към тресчицата за запалване. После прибута, избълвал няколко порядъчни облака дим, кутията с тютюна по масата към страната на циганката и рече:

— Вземи си тютюн, Лилга, ако си го свършила!

— Благодаря, майсторе, вашият сорт не ми е подходящ.

— Може би имаш нещо по-изискано?

— Възможно! Дзингаритата пуши тютюн, какъвто само князе могат да заплатят.

— Охо! Откъде си го доставяш?

— Той идва от Изтока и расте между родните хълмове на боанжарите. Там отиват девиците край склоновете на Пандикьора, когато луната озари сърцевината на растението, за да събират по полето под звездна светлина с нежни ръце най-вътрешните листа, които отнасят към храма в големия ден на богинята, та духът на бъдещето да се спусне при тях. Който тогава пие аромата на тази трева, него го спохожда дарбата на пророчеството, той разбира езика на звездите и разпознава какво означават линиите по ръката.

— Ти също ли си пушила тревата като момиче?

— Не.

— Но при все това притежаваш по-голяма дарба на пророчество от всички твои хора?

— Аз съм имала и повече дарования — отвърна тя уклончиво и с горестна физиономия, — но те изчезнаха, а заедно с тях младостта и щастието. Лилга сееше любов и жънеше омраза, даваше щастие и блаженство, а в замяна получаваше подигравки и презрение. Усмивката й се обърна на плач, любовта — в жажда за отмъщение. Нейното небе се казва пъкъл, благословията й стана проклятие, а крачките й глъхнат в най-дълбоките сенки на нощта. В мрака на нейния живот блести само една светлина — звездата на отмъщението и разплатата.

— Това звучи лошо, Лилга. Толкова лошо и трагично, сякаш нямаш приятели, които да те споменат с любов.

— Приятели? Къде са те и как са техните имена?

— Не ти ли идва на ум за нас?

— За вас? Вие да сте мои приятели? — Очите й заискриха като от дълбоки кухини, а лицето възприе най-мрачния израз, който му бе възможен.

— Съмняваш ли се в това?

Тя помълча известно време, после отвърна:

— Синът на тази земя говорел за любов, той е вярвал в нея и е жертвал за нея живота си. И все пак тя е едно привидение, към което е ужасно да се поглежда, ако тя захвърли от себе си лъскавото наметало, защото нейното истинско име гласи: Себелюбие! Вашият Бог е създал и обичал хората, за да му се кланят те, Земята обича Слънцето, защото се топли на неговите лъчи, детето обича родителите си, понеже получава от тях всичко, от което се нуждае, родителите обичат детето си, защото е плът от тяхната плът и кръв от кръвта им, съпругът обича съпругата си, понеже иска да бъде щастлив чрез нея, а приятелят обича приятеля, защото има нужда от него. О, аз познавам вашата любов и вашата жертвоготовност. Вашата любов ми изтръгва сърцето из тялото, ала аз разкъсвам на парчета булото, зад което се крие истинският ви лик.

— Лилга, ти не…

— Мълчете, вие сте мъж и… християнин, а… аз мразя и двете неща.

— Искаш да охулиш нашата свята религия ли, Лилга?

— Да охуля? Не? Но искам да повдигна завесата, зад която тя се крие. Какво е обичта, която ви се проповядва? Тлееща омраза и стаено себелюбие. Под кървав покрив носите вие вашата вяра от страна на страна, от народ към народ. Вие вземате мозъка от главата и костите на народите и си въобразявате, че сте велики във вашата нравственост. Ама я идете при онези, които вие наричате езичници, и вижте къде грехът вилнее най-грозно и дяволски, при тях или при вас!… Любов? Аз не я познавам, но познавам омразата, отплатата, отмъщението. Вие се ръководите по лицемерни фрази, които са страхливи и лъжовни, нас обаче Бование учи да правим същото, което ни е било сторено. Тя е неумолимата богиня на отмъщението и аз ще й служа, додето е жива и последната фибра от тялото ми.

Тъй като ковачът премълча, циганката продължи след известна пауза: