Скиптър и чук

Минаха още няколко минути, после вън нещо пропука и Макс отново се надигна да се огледа.

— Графът! — пошушна.

Той запали восъчната свещ и посегна към револвера.

— Напред!

Херцогът пристъпи до завесата и погледна през нея.

Граф фон Хоенег, който въпреки предрешаването си можеше ясно да се разпознае, стоеше до писалището на Херцога и се мъчеше да отвори едно чекмедже. При това смъкна малко маската от лицето, за да може по-добре да вижда. Слугата беше до него и му светеше. Двамата мъже стояха обърнати с гръб към библиотеката, така че не забелязаха влизането на херцога и Макс Брандауер.

Докторът се плъзна веднага към входа, заслонил свещта с ръка, а херцогът пристъпи няколко крачки напред и поздрави:

— Ах, добра вечер, братовчеде!

Заговореният се обърна уплашено, а слугата изтърва фенера при прозвучаването на този глас и той угасна. Сега Макс махна ръката си от свещта и я постави върху камината, тъй че помещението се осветяваше достатъчно, за да се забележат пребледнелите от ужас черти на Хоенег и треперенето на слугата.

— Негово сиятелство…! — извика графът.

— Да, Негово сиятелство е тоз, който стои пред вас, за да ви даде разписка за загубата на всички изчезнали оттук документи. За съжаление днешното издирване на определени книжа ще остане безрезултатно, тъй като аз ги държа в ръката си. Има ли нещо за отбелязване Негова светлост?

— Не, Ваше сиятелство!

— Нека Грунерт избере между милостта и затвора! Ще се изповяда ли Той?

Мъжът се свлече на колене.

— Милост, Ваше сиятелство! Аз всичко ще разкажа!

— Да стане Той! Да донесе Той канделабъра!

Слугата изчезна и след броени мигове се върна с един шестраменен светилник.

— Нека свети Грунерт надолу на Негова светлост! — И обръщайки се към Макс прибави: — Ти се справи отлично и заслужи благодарността ми. Сега си свободен. Имай добрината да придружиш граф Хоенег дотолкова далеч, колкото ти се стори уместно с оглед сигурността на твоя херцог! Поздрави родителите си! Лека нощ!

Като някой автомат се обърна графът към изхода и се отдалечи. Макс го последва по петите. Слугата осветяваше, докато караулът отваряше главния портал, докторът заповяда на камердинера:

— Вие се върнете при херцога! Един опит за бягство би ви направил нещастен. Впрочем вие ще бъдете помилван, доколкото изповедта ви е откровена и пълна.

Графът закрачи безмълвно навън по шосето. Макс се придържаше до него. В един момент Хоенег внезапно спря.

— Човече, виждате ли този пистолет?

— Много ясно, Ваша светлост.

— Е, добре! Ако веднага не се махнете от мен, ще ви застрелям.

— Тук? Посред столицата? До херцогския замък?

— Тук!

— Тогава, моля, натиснете спусъка — каза Макс. В неговата десница проблесна лъскавата цев на револвер.

— Мошеник!

— Кого има предвид Негова светлост? Присъстват само две лица, от които аз не мога да отнеса за себе си тази дума. Да вървим, моля, нататък!

— Стой, няма да допусна това място, преди са съм узнал по какъв начин е бил предизвестен херцогът за моето посещение!

— Ще го узнаете, но не тук. Аз ще си позволя честта да ви придружа до Олер и пътем ще се предоставя на услугите ви за желаното разяснение.

Той закрачи напред, графът го последва неволно.

— Е? По какъв начин беше херцогът уведомен?

— По един много странен, хер графе! Нашият височайш повелител лежал в сън, почувствал една ръка и се пробудил. До него стоял един мъж и му разказал, че граф Хоенег възнамерява кражба с взлом.

— Кой е бил този мъж?

— Аз.

— Вие…! Как сте добил сведение за това, което трябваше да се случи?

— Моят доклад свърши, хер графе. Ето че стоим при реката. До скоро виждане!

Макс пое по пътя към дворцовата ковачница, за да си легне за кратка дрямка. Камбаните на близката катедрала удариха два пъти — беше два часът сутринта, когато приближаваше странноприемницата на пристройката и добродетелна вдовица Барбара Зайденмюлер. Оставаха му малко крачки до нея, когато забеляза от сянката на портата да се отделя една дребна фигура. За свое учудване разпозна Амброзиус Натер, Дарителя на светлина, когото днес беше подслушал при толкова забележителни обстоятелства.

— Мерикур! — прошепна Макс на себе си. — Какво дири той по този късен час на улицата? Да го последвам ли, или не? Може би ще направя някое важно откритие, ако тръгна след него, защото само нещо необичайно може да вдигне човек толкова рано от пуха.

Бързо решил, той последва тръгналия напред мъж през няколко улици, но предпазливо се придържаше в сянката на редицата къщи, за да не може толкова лесно да бъде забелязан. Неговата предпазливост впрочем не беше обоснована, защото Натер нито веднъж не се обърна. Очевидно се чувстваше напълно сигурен.