Читаем Скиптър и чук полностью

— Въздадено му бе правото — рече Натер. — Дано душата му отпътува за пъкъла! Той е вече вторият, когото сполетя справедливото наказание. Сега вървете! На Деня на Седемте братя ще се видим за последен път на това място, защото после вече няма да е необходимо да се боим от светлината на деня.

Той вдигна леко ръка за поздрав, двамата се поклониха почтително и се отдалечиха. Изчака, додето шумът от стъпките им отзвуча напълно, и ги последва после бавно. Дарителите на светилна имаха навика да напускат поотделно мястото на нощната сбирка, за да избегнат всяко подозрение.

Сега Макс се измъкна безшумно от скривалището си, пошепвайки на себе си:

— Убили са го. Трябва да видя по какъв начин.

Той напусна руините в същата посока, която бяха държали онези преди малко, и претърси цялото било на хълма, без да се натъкне на следата от някой акт на насилие.

— Слабата светлина е виновна. Ще се върна през деня и тогава сигурно ще намеря каквото търся.

Неговото напразно дирене бе отнело известно време и той прие, че наблизо вече не се намира никой от тайнствените мъже. Ето защо се осмели да напусне мястото по обичайния път и закрачи към града след тази изпълнена със събития нощ.

Когато пристигна вкъщи, снабди се с едно въже с дължината на онова, което бе имал в ръка при кладенеца, взе един фенер със затъмнителни бленди, чук, клещи и разни други неща, които можеха по някакъв начин да му послужат, и се отправи отново на път към руините.

Докато слизаше по стълбите, долови от работилницата висока, шумна прозявка.

— Ух…аах! Уу…аах! Томас Шуперт, ама че си смахнат и тъп! Едвам пет часът; можеше парем още два часа да останеш в кревата! Опаче оная циганка, вещицата, не ме остави на мира, Яви ми се в съня, гони ме и ме преследва като някой зъл дух и ми изподра и изпохапа лицето. Пак допре че това стана само насън, инак нямаше да мога да се покажа пред Парпара Зайденмюлер в продължение на две недели.

Макс бе принуден да се усмихне при този висок монолог, станал издайник на съкровените мисли на доблестния кавалерист. Дали да не го вземе със себе си? Томас, беше верен и дискретен, а четири очи и ръце при всички случаи можеха да виждат и вършат повече от две.

Той влезе в работилницата, където калфата тъкмо бе зает да се намъква в жилетката.

— Добро утро, Томас!

— Чумата да го тръшне, допро утро, хер доктор! И вие вече сте на крак? Чини ми се, че вещицата и на вас не е дала покой.

— Да работиш ли вече се каниш?

— Пих желал опаче не пива, защото инак ще разпудя другите.

— Аз предприемам едно излизане. Желаеш ли да ме придружиш?

— На заповедите ви, хер докторе!

— Облечи се тогава и не забравяй утринната си лула!

— Хм-м, хер доктор, тютюнът ми се свърши.

— Ето вземи тогава една пура!

— Страшно плагодаря! Ампалема?

— Не, куба.

— Купа? Също допра, макар и не така фина като ампалемата.

Двамата закрачиха в свежото утро.

Животът в града още не беше се разбудил. Едва по-късно срещнаха няколко млекарски коли, които всеки ден откриваха първи уличния шум. Макс не изпитваше никакво желание за разговор, той следваше мислите си, които изостави едва когато достигна със своя придружител руините. Тук се упъти по двора към мястото, където се бе таил през изминалата нощ.

Извън зидовете се простираше тесен, равен терен, осеян с развалини и обрасъл с трева. В края ридът се спускаше отвесно в дълбочина и образуваше със следващото възвишение тясна урва, която беше дълбока и затворена от всички страни. До нейния ръб растеше една стара червена ела, която простираше част от клоните си надалеч над пропастта. Макс спря и се обърна към калфата.

— Томас, ей там вън някой тая нощ беше убит.

Добрият Шуберт бе споходен от страх, който се предаде по всичките му крайници. С широко облещени очи той отстъпи няколко крачки назад.

— Упит? Пречукан? По дяволите! Че кой пък? От кого пък? Не съм пил аз, хер доктор.

— Не, не беше ти — усмихна се Макс. — Аз стоях недалеч оттук и нито можах да попреча, нито по-късно да добия сигурност. Я хайде да потърсим и видим дали ще открием нещо!

— Слушам, хер доктор! Моментално почвам да търся. Може пи педният дявол да не е още съвсем мъртъв и да ни се удаде да го дигнем на крака.

И сега издирването им бе напразно, додето Макс достигна червената ела и забеляза, че тревата под нея е утъпкана.

— Какво ще решем за това място, Томас?

— Какво ще река, хер доктор? Тук неколцина са се счепкали за косите и здравата са се млатили.

Вдигайки неволно очи нагоре, Макс сега направи едно откритие, което трябваше да има връзка с нощното деяние. На височина малко над човешки бой на един от елховите клони се виждаха два клупа от здрави конопени въжета, на които трябва да бе висял значителен товар, понеже така силно се бяха пристегнали, че се бяха впили в грапавата кора на дървото. Двете въжета бяха отрязани с нож под възлите — едното от които преди дълго време, а другото сигурно едва през изтеклата нощ, както сочеха повърхнината на среза и цветът на влакната.

— Я разгледай онези възли, Томас!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза