Читаем Скиптър и чук полностью

Макс тръгна и се оттегли за кратка почивка в своята стая. Нуждаеше се от тишина, за да асимилира впечатленията и забележителните събития от изминалия ден. Никак не бе дребно това, с което се беше заел. Касаеше се да води битка на живот и смърт с един безкрайно превъзхождащ го по власт и парични средства противник — той сам срещу едно надалеч разклонило се съзаклятие, което оперираше с всички, дори с най-осъдителните средства, за да постигне своята злокобна цел. Но него не го бе ни най-малко страх. Той чувстваше в себе си сили да излезе насреща на цяла армия врагове и тази нощ щеше да бъде проведен първият удар, който щеше да се стовари като гръм от ясно небе върху всемогъщия граф.

Когато часовникът на писалището му показа полунощ, той се надигна от постелята, на която бе лежал с дрехите, и напусна къщата. Опита да се добере по обиколен път до херцогския замък и стигна незабелязано в градината. Тук и в самата постройка му беше познато всяко кътче, така че знаеше точно накъде да се насочи.

Похлопа на една малка порта. Стоящият зад нея караул отвори.

— Кой там?

— Спокойно! — отговори той и показа картата.

— Минавай! — гласеше отговорът.

Мина по няколко стълбища и стигна накрая до коридора, по който бяха разположени спалните покои на херцога. Тук забеляза, че караулът липсваше — явно предпазна мярка от страна на камердинера. От самия него не се виждаше и следа, което беше също лесно обяснимо, тъй като още не бе станало един часът.

Той изследва вратите и намери една отворена. Стаята беше тъмна, но една слаба светлина се процеждаше през пролуката на завесата, водеща към съседното помещение. Пристъпи по-близо и погледна през нея. Пред него се откри неголяма стая.

До една маса седеше Грунерт, камердинерът. Пред него лежаха няколко листа на един илюстрован вестник — очевидно беше чел, за да остане буден, ала това не му се бе удало. Той спеше с обронена на гърдите глава.

Зад тази стая лежеше спалнята на херцога.

Макс се реши да влезе в нея. Плъзна се тихо помежду двете завеси и застана пред ложето на владетеля.

Спящият беше притеглил копринената завивка до гърдите си, така че сключените ръце лежаха открити. Макс ги докосна леко и херцогът моментално се раздвижи. Владетелят го разбра, разпозна доктора и поиска да се надигне, ала изостави намерението при едно предупредително движение. Натрапникът вдигна едно кресло й го пренесе безшумно до онази страна на леглото, която не можеше да бъде наблюдавана от завесата.

Настани се там и се приведе към херцога.

— Прощавайте, Ваше сиятелство! — прошепна.

— Нещо важно ли се е случило, Макс, та си влязъл по този час тук? — попита херцогът също така тихо. — Как те пуснаха?

— Благодарение пропуска на моя баща.

— Аха! Той дава ли го другиму?

— Само на мен, Ваше сиятелство! Във вашия кабинет ще бъде извършена кражба с взлом.

— Кой ще се одързости да го стори?

— Граф Хоенег.

— Гра… фът? Невъзможно! Ти се лъжеш, Макс.

— Зная го точно.

— Какво иска да вземе?

— Актовете от психиатричната клиника, които имах честта да предам на Ваше сиятелство.

— А-а, схващам! И въпреки това такава една стъпка е… по дяволите, той трябва да има помощник!

— Камердинера Грунерт. Графът, види се, често е посещавал кабинета на Ваше сиятелство.

— Откъде знаеш всичко това?

— Случайно подслушах двамата.

— Кога ще дойде графът?

— Точно в един.

— Грунерт сигурно е заспал във вестибюла?

— Да.

— Мога да си го помисля, тъй като ти иначе нямаше да седиш тук. Сега е десет минути след дванайсет. Я виж дали оня още спи!

Макс отиде тихомълком до завесата. Предателят седеше в същата поза като преди. Когато докторът се върна, херцогът вече се бе заел да се облича. Макс се постара да му помогне и доложи:

— Още спи.

— Днес той не беше на служба, но се смени с колегата си, който беше уж неразположен. Като се събуди, няма да влезе в спалнята, а ще се убеди само с поглед от входа дали не съм буден. Да пуснем балдахина!

Леглото беше затулено, така че Грунерт щеше да помисли, че херцогът спи.

— Тъй, а сега ме следвай до библиотеката!

Херцогът се плъзна, следван от доктора, през вестибюла и после към кабинета, в който влязоха.

— Чакай! — нашепна.

Издрънка ключ, ключалка изщрака.

— Така, сега нататък! Документите са в ръката ми и заедно с тях едно оръжие за всеки случай. Имаш ли и ти някакво?

— Нося един револвер.

— Нека отидем тогава в библиотеката!

Тя се намираше до кабинета. Те влязоха и седнаха на една софа, прикрита зад широки библиотечни шкафове. Макс разказа необходимото, но премълча как се е добрал до тайните на графа и също другите комплоти, които този беше изковал с Натер. Не биваше да увеличава грижите на височайшия господар и се чувстваше достатъчно силен да разстрои плановете на Хоенег. След изложението настъпи дълбока тишина. Удари три четвърти. Малко преди един часа се долови шум. Макс се надигна да се ослуша.

— Грунерт беше — доложи шепнешком. — Седи с полузатулен фенер в близост до писалището.

— Имаш ли огниво в себе си?

— Да.

— Там на масата стои една свещ. Веднага щом графът влезе, я палиш! След влизането ни покриваш изхода и предоставяш останалото на мен!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза