Скиптър и чук

— Какво, ти познаваш циганката? Къде си я виждал?

— Тук не е нужно да си пъхаш гагата, защото не е неопходимо жълта човка като теп всичко да знае.

— Така стои работата — потвърди Казимир сухо.

— Правилно, драги гренадире! — отговори Хайнрих. — Откак особеното благоволение на младия господар падна върху кавалериста, а гренадирът даже изпил за негова сметка няколко чаши вино, човек не може да ги трае тях двамата. Гренадирът се дърли, кавалеристът го избива на кавга, а артилеристът… ха, него хич нищо не го засяга, защото той все пак е най-умният от всички — досущ като навремето, когато лежахме пред Хохберг и никой не виждаше изход, докато накрая аз измъкнах целия генералитет от батака.

— Ти? — попита Казимир удивено.

— Да, аз. Беше именно така: Ние обсаждахме Хохберг вече шест седмици и все не можехме да превземем твърдината. Главнокомандващият се беше вкиснал здравата и провеждаше военен съвет след военен съвет, ама без да стигне до някакъв резултат. Един хубав ден те пак бяха насядали заедно, а аз имах дневална служба. Всеки изразяваше различно мнение, генералисимусът ругаеше и псуваше и накрая каза: „Вината се крие в това, че не знаем нищо конкретно нито за укреплението, нито за защитата. Аз на бърза ръка да съм сложил край на историята, ако имах някой вътре, който да ми каже всичко.“ Приказката ми стана ясна, аз не можех да се сдържа и пристъпих напред. „На заповедите ви, хер генералисимус! Изпратете мен вътре! Аз ще се кача на кулата и ще огледам всичко точно.“ „Той? — попита — А, да, та Той е Хайнрих Фелдман, най-славният и умен артилерист в цялата ми армия! Има ли Той доверие в себе си, че наистина ще съумее да се справи?“ „Тъй вярно, да!“ „Аз веднага Му давам отпуск. Нека Той се смени и действа изцяло по Свое усмотрение! Аз знам, че Той е добра стратегическа глава и няма да погуби моя настъпателен план. Ако това Му се удаде, Той ще получи една пожизнена годишна пенсия от петстотин талера.“ Та смених се аз значи, възседнах дорестия си кон — защото аз все пак бях конен канонир и не биваше да ставам за смях, тръгвайки пеша, и подкарах в тръс към крепостта. Ония ме сметнаха за парламентьор. Разтвориха бързо по тая причина портата и се стекоха в гъста навалица да ме посрещнат. Докато оглеждах хората, съгледах аз хер коменданта на крепостта. Тогава през главата ми се стрелна един дързък, грандиозен план, понеже бях забелязал, че църковната врата стои отворена. Препускам значи към типа, пипвам го за гръцмуля, дръпвам го горе при мен върху дорестия и се понасям с него към църквата. Зад нас проехтява ужасяващ яростен вой. Аз обаче не му обръщам внимание, а поемам в галоп нагоре по четирите стълбища на кулата, додето стигам пода на звънарницата. Там слизам и захвърлям коменданта от коня, той е изпаднал в безсъзнание, но тъй като не нося Хофманови капки у себе си, не мога да му помогна. В миг затръшвам капака на пода и тиквам резето. Само че цялата сюрия на обсадените се е изкатерила подир мен и иска да разбие капака. Какво да правя? Развъртам значи трите камбани и ги изтъркулвам върху капака. Това е спасението. После връзвам ръцете и краката на коменданта и надзъртам през един от отворите на камбанарията. Мога да обгърна с поглед цялото укрепление и да давам знаци на нашите хора какво да правят. Ето как минаха само пет дена и крепостта беше наша. Врагът естествено знаеше, че аз играя главната роля, и ето защо тъпях ужасна обсада от главната част на войската. Но камбаните бяха толкова тежки, че аз нехаех за това. А и не ги прогладувах тези пет дена, понеже когато пристигнах, комендантът тъкмо беше ходил при сладкаря и взел за жена си пет фунта шоколад и три фунта марципан, от това преживяхме. Вода се намери малко в улука. Е, да, тя беше една…! Дорестият пък подаваше от време на време глава през отворите на камбанарията и ядеше сламата и сеното от враните и лястовичи гнезда, каквито там отвън имаше колкото щеш. Когато нашите завладяха с щурм крепостта, построиха ми на всяко стълбище по една триумфална арка с какви ли ти му не там пряпорци и гирлянди от цветя и аз препуснах надолу пак като дявол.

— Така стои работата — кимна Казимир с физиономия, сякаш страда от някакви ужасни колики.

— Да не би да не вярваш? За пленяването на коменданта на крепостта бе изсечена в моя чест специална златна възпоменателна монета, ама кой я знае къде се дяна. А пенсията си я получавам и до ден-днешен, но вие не виждате нищо от нея, понеже спастрям парите настрана за времето, когато ми се доще да изляза в пенсия.

Казимир стоеше в намерение да направи, въпреки своята иначе едносричност, някоя остра забележка, ала на това бе временно попречено. Макс Брандауер премина със забързана походка и изчезна в къщата, след като бе поздравил приятелски калфите.

— Как се е разпързал пак младият господар! — рече Томас замислено. — Залагам една ампалема срещу твоята златна възпоменателна монета, Хайнрих, че тази вечер за мен ще има още рапота, и то рапота, за която вие, зелени човки, не пива нищо да знаете.