Съкровището в Сребърното езеро

— Охо! Да не мислите, че някой може току-така да хвърли Леля Дрол във водата? Хайде, опитайте!

— Е-е — махна капитанът с ръка, — човек трябва да е любезен към дамите и понеже вие сте леля, спадате към нежния пол. Няма да обърна чак такова внимание на въпроса ви. Впрочем не е необходимо да плащате толкова бързо.

— Не, не взимам назаем нито за минута, имам си принципи, щом трябва!

— Well! Елате с мен в служебната каюта!

Двамата се отдалечиха, а другите продължиха да разговарят за появяването на този странен човек. Капитанът се върна по-бързо от Дрол. Все още удивен, той каза:

— Мешърс, да бяхте видели златните зърна, златните зърна! Той бръкна с ръка в един от ръкавите си и като я извади от дупката, тя беше пълна със златни зърна, големи като бобчета, като лешници, а и още по-големи. Този човек сигурно е открил някоя бонанса ((исп.) — богато находище на скъпоценен метал. Б. пр.) и я е изпразнил.

След като Дрол плати пътуването си, започна да се озърта наоколо. Най-напред съзря хората на Корнъл. Приближи се бавно до предната палуба и ги огледа. Погледът му се спря за няколко мига върху Корнъл, след което го попита:

— Извинете, сър, не сме ли се виждали с вас някъде?

— Нямам представа — отвърна запитаният.

— О, просто не мога да се отърва от чувството, че вече съм ви срещал някъде. Почакайте, може би беше горе по Мисури?

— Не.

— А не беше ли във форт Съли?

— Дори не съм го виждал.

— Хмм. Мога ли да науча името ви?

— Защо? За какво ви е?

— Просто ми харесвате, сър. А щом ми се хареса някой човек, нямам мира, докато не науча името му.

— Ако става въпрос за това, и вие ми харесвате — отвърна Корнъл остро, — но въпреки всичко не бих желал да постъпвам неучтиво и да питам за името ви.

— Защо? Аз не го считам за неучтивост и бих отговорил веднага на въпроса ви. Нямам причини да премълча името си. Премълчава го само онзи, чиято съвест не е съвсем чиста.

— За обида ли да го считам, сър?

— И през ум не ми е минавало да ви обиждам. Аз никога не обиждам хората, щом не трябва. Адио, сър, и си запазете името за вас! Не ми е толкоз необходимо. Дрол се обърна и се отдалечи.

— На мене ли този номер? — изскърца със зъби червенокосият. — И трябва да го преглътна!

— А защо ще мълчиш? — изсмя се един от хората му. — Аз на твое място бих отговорил с юмрука си на този кожен чувал.

— И щеше да си изпатиш.

— Pshaw! Тази жаба с нищо не издава челичена сила.

— Да, но не бива да подценяваш човек, който оставя една черна пантера почти да се приближи до него и тогава най-хладнокръвно и изпраща куршума, като че ли има пред себе си пъдпъдък. Впрочем въпросът не се свежда само до него. Веднага срещу нас ще се нахвърлят и други хора, а ние трябва да избягваме всякакъв шум около себе си.

Дрол се беше запътил отново към задната част на парахода и се натъкна на двамата индианци, които бяха седнали на бала с тютюн. Щом го видяха, те станаха. Дрол се поспря, после забърза към тях и извика:

— Mira, el Oso grande y el Oso chico! — (Я виж. Голямата и Малката мечка!)

Беше заговорил на испански. Той явно знаеше, че двамата индианци не говореха английски добре, но пък владееха испански отлично.

— Que sorpresa, la tia Droll! (Каква изненада. Леля Дрол!) — отвърна старият индианец.

— Какво търсите тук, в Изтока, и накъде с този параход? — попита ги Дрол, като им подаде ръка.

— Бяхме в Ню Орлиънс и се връщаме в къщи. Изминаха много луни, откакто видяхме за последен път лицето на Леля Дрол.

— Да, през това време Малката мечка е станал два пъти по-едър. Цари ли мир между моите червенокожи братя и техните съседи?

— Те заровиха бойната секира в земята и не искат пак да я изравят.

— Кога ще отидете при вашите хора?

— Не знам още. Голямата мечка не може да се завърне във вигвама си, преди да е потопил ножа си в кръвта на бледоликия, който го обиди. .

— Кой е той?

— Онова бяло куче с червената коса. То удари Голямата мечка с ръка в лицето.

— По дяволите! Да не би да е мръднал! Сигурно знае какво значи да удариш индианец в лицето, а още повече, ако той е Голямата мечка.

— Той не знае кой съм аз. Казах му името си на езика на моя народ и моля моя бял брат да не ме издава.

— Бъди спокоен! Сега ще трябва да отида при другите, които искат много да поговорят с мене, но пак ще се върна при вас.

Той продължи пътя си към кърмата. Бащата на спасеното момиче беше излязъл от каютата си, за да съобщи, че дъщеря му се е съвзела, че се чувства сравнително добре и има нужда само от почивка, за да се възстанови напълно. После забърза към индианците, за да благодари на храброто момче за неговата смела постъпка. Дрол беше чул думите му и се осведоми за случилото се. След като Том му разказа всичко, той продума:

— Да, това момче е способно на такова нещо, не е дете вече, а истински мъж.

— Познаваш ли ги двамата? Видях те да разговаряш с тях.

— Срещнахме се веднъж.

— Срещнахте ли се? Той каза, че е от племето тонкава, а то е почти измряло и оцелелите индианци никога не се движат свободно, а водят заседнал живот в жалкия резерват в долината на Рио Гранде.