Съкровището в Сребърното езеро

— За мен и моите приятели негърът има същата стойност, както и белият. Забелязах, че работиш при котлите. Това е тежка работа, от която човек ожаднява и понеже мога да предположа, че капитанът не ти плаща със стодоларови банкноти, казах си, че една хубава глътка ще ти бъде добре дошла.

— Имали сте превъзходна идея. Наистина капитанът ми плаща лошо, човек не може дори да се напие, още повече че не дава аванс, поне на мен не дава, а бръква в кесията си едва когато свърши пътуването — damn! (проклятие, по дяволите! Б. пр.)

— Значи те е взел на мерник, а?

— Така е. Казва, че жаждата ми била много голяма, на другите плаща всеки ден, а на мене не. Тогава чудно ли е, че жаждата ми постоянно се увеличава?

— Сега ще зависи само от теб дали днес ще можеш да я задоволиш напълно. Готов съм да ти дам няколко долара, ако ми направиш една услуга.

— Няколко долара ли? Ура! За тях ще си купя три-четири пълни бутилки! Казвайте желанието си, сър! Аз съм човекът, който ви трябва, щом става въпрос за спечелването на бренди.

— Възможно е и да си ти. Но тази работа трябва да се подхване хитро. Необходимо е малко да се поослушаш, да подслушаш.

— Къде? Кого?

— В салона.

— Така ли? Хмм — промърмори негърът замислено. — А защо, сър?

— Защото… е, с теб ще бъда откровен. — Той му подаде пълна чаша и продължи с доверителен тон: — Там ще видиш един едър господин с великанска осанка, когото наричат Олд Файерхенд, някакъв чернобрад юначага наричан Том, и най-сетне един палячо в дълго кожено палто, който се отзовава на името Леля Дрол. Този Олд Файерхенд е богат фермер, а другите двама са негови гости, които той води със себе си. Съвсем случайно и ние отиваме към тази ферма, за да потърсим там работа. Много ни се иска да разберем що за хора са тези тримата, защото ще си имаме работа с тях. Сам виждаш, че не искам от теб нищо нередно и противозаконно.

— Съвсем правилно, сър! Никой не може да ми забрани да слушам, когато другите говорят. В продължение на шест часа съм свободен и мога да правя каквото си пожелая.

— Но как мислиш да постъпиш? Имаш ли право да влизаш в салона?

— Не ми е забранено изрично, но там нямам работа. Мога да внеса или да изнеса нещо, но то става за толкова кратко време, че няма да успея да изпълня задачата си.

— Няма ли някаква друга работа, с която би могъл да останеш по-дълго време?

— Няма… или чакайте! Хрумна ми нещо. Прозорците са мръсни и бих могъл да ги измия.

— Това няма ли да направи впечатление?

— Не. В салона винаги има хора, така че миенето никога не може да стане на празен салон. То е всъщност работа на стюарда и ще му свърша голяма услуга, ако го отърва от нея.

— Но той може да се усъмни.

— Няма. Той знае, че нямам пари, а обичам да пия бренди. Ще му кажа че съм ожаднял и че ще изчистя прозорците вместо него срещу чаша бренди. Не се безпокойте, сър, ще гледам да я уредя. Колко долара ми обещавате?

— Ще ти заплатя според стойността на сведенията, които ми донесеш, но минимумът ще бъде три долара.

— Ол райт, съгласен съм. Налейте ми още една чаша и тръгвам.

Когато чернокожият се отдалечи, някои зададоха на Корнъл въпроса какво цели със задачата, поставена на негъра. Той им отвърна: .

— Ние сме бедни трампове и трябва да търсим изгода навсякъде. Тук бяхме принудени да си платим пътуването и се налага поне да опитаме да си възвърнем тези пари по някакъв начин. Нужно е да се подготвим за дългия път, който ни очаква, а вие знаете, че кесиите ни са твърде празни.

— Нали ще ги напълним от касата на железопътната станция?

— Нима сте толкова сигурни, че планът ни ще успее? Щом можем и тук да докопаме пари, трябва да сме големи глупаци, ако не се възползваме от случая.

— Да си го кажем направо — значи, ще крадем на кораба? Опасно е. Щом ограбеният забележи, че му липсва нещо, сигурно ще вдигне адски шум, в резултат на това ще последва претърсване на всички хора и на всички ъгълчета на парахода. А ние ще бъдем първите, върху които ще падне подозрението.

— По-наивен човек от тебе не съм виждал. Една такава работа може да бъде опасна, но може и да не бъде, зависи как ще я подхванеш. А аз не съм от онези хора, които подхващат нещата наопаки. Ако ме следвате, ще ни се удаде всичко, включително и големият удар накрая.

— Горе при Сребърното езеро ли? Хмм! Само да не са те пратили за зелен хайвер.

— Pshaw! Знам каквото знам. Но и през ум не ми минава да ви разкривам всички подробности още отсега. Ще научите всичко, когато пристигнем на самото място. А дотогава ще трябва да ми имате пълно доверие и да ми вярвате, щом ви казвам, че горе има такива богатства, че ще стигнат за всички ни, докато сме живи. Но сега да не приказваме излишно, а да изчакаме спокойно да видим какви новини ще ни донесе онзи глупав негър.

Той се облегна на релинга (парапет, перила на кораб. Б. пр.) и затвори очи, което беше знак, че не иска повече нито да слуша, нито да говори. И другите се настаниха колкото се може по-удобно. Едни от тях се опитваха безуспешно да заспят, а други разговаряха шепнешком за големия план, чието изпълнение ги бе свързало на живот и смърт.