Съкровището в Сребърното езеро

— А сега обратно! — каза Винету. — По-късно ще бъдат запалени огньовете на победата и тогава ще бъде късно за нас.

— Няма ли да пипнем и този вожд? — попита Олд Шетърхенд.

— Да. — отвърна Олд Файерхенд шепнешком. — Аз ще… Той млъкна учудено. Из тъмнината изскочи като светкавица дребно, слабовато и накуцващо човече, замахна с пушката си и повали вожда на земята с добре прицелен удар на приклада. После хвана индианеца и го повлече назад в тъмнината. Същевременно от устата му се чуха не много високо казаните, но съвсем разбираеми думи:

— Каквото могат Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд, туй можем и разбираме най-често и ние саксонците!

— Хобъл Франк! — не скри учудването си Олд Файерхенд. — Това човече е полудяло. Трябва бързо да го последваме, за да не направи някоя глупост.

— Съвсем не е полудял! — отвърна Олд Шетърхенд. — Вярно, той е забавен дребосък но е смелчага и съвсем не е лекомислен. Учил съм го на много неща и мога да кажа, че просто му се радвам.

Затичаха се след Франк и изчезнаха в тъмнината. Почти бяха достигнали входа на скривалището си, когато чуха точно пред себе си изстрел. Веднага след това се разнесе смехът на Франк:

— Глупако, та внимавай къде се целиш! Ако искаш да ме улучиш, не бива да стреляш в луната! Ето каквото ти се полага и лека нощ!

Последва тъп удар, а после настана тишина. Тримата продължиха да вървят напред и се натъкнаха на Франк:

— Назад — заповяда той. — Тук се стреля!

— Стой, не стреляй! — предупреди го Олд Шетърхенд. — Ние сме!

— А, Олд Шетърхенд! — заговори Франк на родния си диалект. — Благодари на бога, че си отвори устата! Ако не те бях познал по гласа, честна дума, щях да те направя на решето.

— Защо си напуснал скривалището? — попита Олд Шетърхенд.

— Само грижата ми за вас ме накара да навлека ризницата си. Едва бяхте тръгнали, и се раздадоха такива крясъци, сякаш враговете на тевтонците се бяха врязали в редиците им. После дочух стрелбата и започнах да бера страх заради вас. Ето защо грабнах пушката си и се измъкнах, без другите да забележат нещо в това абсолютно затъмнение. Наляво се стреляше. Вие се бяхте отправили надясно; натам тръгнах и аз. И там край едно дърво стоеше вождът като истукан. Това ме ядоса и аз го цапардосах вертикално, след което той падна на земята хоризонтално. Реших да го занеса на сигурно място и го повлякох. Но по едно време ми дотежа и седнах за малко върху неговия корпус юрис да си почина. Тогава отнякъде се промъкна някакъв червенокож четник и се прицели с пушката в мене. Избих я встрани и куршумът й отлетя към Млечния път. С помощта на моя приклад го положих редом до вожда. А сега какво ще правим с тези момчета? Не мога да ги мъкна сам.

— Ще ти помогнем. Да се махаме бързо оттук! Стрелбата вече престана и трябва да се очаква завръщането на юта.

Двамата индианци, изпаднали в безсъзнание, бяха отнесени в скривалището, където ги вързаха и им запушиха устата като на останалите.

Да, воините на юта се върнаха, и то като победители. Запалиха много огньове, взеха главни и започнаха да претърсват гората за убити и ранени. Навахите бяха взели със себе си своите, както повелява индианският обичай. При всеки намерен убит юта надаваха печални и ядни викове. Труповете бяха събрани на едно място, за да бъдат погребани с почести. Забелязаха липсата на тримата вождове и предположиха че са пленени от навахите. При това откритие гората отново прокънтя от гневните викове на воините. Двамата останали вождове събраха около себе си по-изтъкнатите воини и започнаха съвещание, по време на което се произнесоха високо гневни речи.

Това наведе Винету на мисълта да се промъкне отново в долината, където може би щеше да разбере какво решение ще вземат юта. Задачата му не беше толкова трудна. Червенокожите бяха убедени, че са сами, и считаха всяка предпазливост за излишна. Отблъснатите навахи положително нямаше да се върнат, а и дори да станеше това, долу при изхода на долината имаше постове. Но никой от тях нямаше и най-малката представа, че вътре в самата долина се намираха много по-опасни противници от навахите. Така Винету успя да чуе всичко, което юта се канеха да предприемат.

Още през нощта искаха да погребат убитите. Оплакването и траурните песни бяха отложени за по-късно. Сега най-важното бе да освободят пленените вождове. Беше дори още по-важно от изчакването на Винету и белите му спътници, тъй като те бяха тръгнали към Сребърното езеро и бездруго сигурно щяха да попаднат в ръцете на юта. Затова сега юта искаха да извършат всички необходими приготовления, за да могат да започнат преследването на навахите още в ранни зори.