Съкровището в Сребърното езеро

Пред очите на белите се разкри величествен пейзаж, когато след няколко дни се приближиха вече до целта на изпълненото си с трудности пътуване. Техният път водеше през не много стръмен каньон, от двете страни на който се издигаха като вкаменели колоси огромни, високи скални маси с такива блестящи цветове, че просто заслепяваха очите. Към небето се извисяваха огромни пирамиди от пясъчници една до друга или пък една зад друга, също като декори; тези устремени към небесата пирамиди се състояха от различно оцветени пластове, наподобяващи етажи. Те ту образуваха прави отвесни стени, ту приличаха на стари замъци със своите многобройни колонади, издадени напред ъгли, ръбове и стърчащи нагоре остри върхове. Слънцето беше застанало косо над тези великолепни творения и под лъчите му проблясваше цялото им неописуемо великолепие от цветове. Някои скали имаха блясъка на най-светлото синьо, а други — на наситено златисточервено. Между тях се намираха жълти, маслиненозелени и блестящи огненомедни пластове, докато в падините се таеше тъмносиня сянка. Но цялата тази картина беше мъртва, мъртва, докъдето стигаше погледът на пътника. Липсваше й живот, липсваше й движение. Между скалите не течеше ни капка вода, не се виждаше ни стръкче трева и в дълбокото дъно на каньона. По безжизнените каменни стени не се забелязваше нито едно клонче, нито едно-единствено зелено листо, чийто цвят би зарадвал окото.

Но някои следи, които ясно личаха по скалите и от двете страни на каньона, доказваха, че тук в някои годишни времена тече вода. Тогава сухият сега каньон се превръща в корито на широка, дълбока и буйна река, която излива водите си в Колорадо. По това време каньонът става недостъпен за човешки крак и само много рядко някой смел уестман или индианец може да поеме риска да се впусне в развълнуваните води с крехкото си и несигурно кану.

По тази причина дъното на каньона беше покрито със заоблени камъни, между които имаше пясък. Това правеше пътя труден, защото заоблените камъни се изплъзваха изпод копитата на конете при всяка крачка и ги изморяваха толкова много, че от време на време трябваше да спират, за да си отпочинат животните.

Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд и Винету яздеха начело. Олд Файерхенд оглеждаше местността с такова внимание, което не можеше да не направи впечатление. На едно място, където две огромни каменни колони допираха нейде високо челата си, оставяйки долу помежду си разстояние, не по-широко от три метра, стесняващо се навътре още повече, ловецът спря коня си, хвърли наоколо изпитателен поглед и каза:

— Сигурно това е мястото, откъдето излязох, когато открих жилата. Но нека най-напред се огледам. Възможно е и да се лъжа.

Той понечи да слезе от коня си, за да разгледа мястото. Но апачът подкара своя жребец към процепа между скалите и подкани спътниците си по неговия спокоен и уверен начин:

— Нека моите братя ме последват, защото оттук започва един път, който значително скъсява разстоянието. И за конете е по-удобен от каменистото дъно на каньона.

— Нима Винету познава този процеп? — попита Олд Файерхенд изненадано.

— Да. Отначало той се стеснява още повече, но после пак се разширява, обаче не в клисура, а се превръща в гладка скална равнина, издигаща се постепенно нагоре като великанска плоча.

— Вярно е! Значи се намирам на прав път! Тази плоча продължава стотици метри нагоре. Знаеш ли какво следва после?

— Горният край на тази огромна плоча се спуска изведнъж стръмно надолу в една обширна котловина, от която започва нагоре тесен процеп между скалите с безброй завой. Той извежда в широката красива долина на Сребърното езеро.

— И това е вярно. А може би си видял в котловината нещо забележително?

— Не. Няма нищо, нищо не може да се намери, нито вода, нито трева, нито животни. Дори и насекоми не пълзят по вечно сухите й камънаци.

— Тогава ще ти докажа, че там може да се намери нещо, което е много по-ценно от водата и тревата.

— Да не би Олд Файерхенд да има предвид сребърната жила, която е открил?

— Да. Заради тази скалиста котловина предприех това далечно пътуване. Напред, да завием насам!

Те навлязоха с конете си един след друг в тесния процеп. Нямаше място за двама ездачи един до друг. Но скоро скалите започнаха да се отдръпват настрани и пред конниците се разкри огромен, гладък каменен триъгълник, обърнат с върха си към теснината, от която бяха излезли; той се издигаше нагоре между постепенно раздалечаващите се каменни стени, а високо горе хипотенузата му се открояваше на светлото небе като контрастна права линия.