Съкровището в Сребърното езеро

— Само откривателят ли? Не. Всички ще участвате в печалбата. Аз съм открил находището, мистър Патерсън е инженерът, а другите ще помагат в експлоатацията. Нали затова ви взех със себе си. Условията, при които ще работим заедно, и делът, който всеки ще получава, ще бъдат определени допълнително.

Думите му предизвикаха всеобща шумна радост, радост, която дълго не стихна. Повечето изявиха желание да започнат веднага на място по-нататъшните проучвания, но Олд Шетърхенд ги възпря, като ги предупреди:

— Не прибързвайте, джентълмени! Най-напред трябва да помислим за някои други неща. Не се намираме сами в тази местност.

— Но нали сме изпреварили червенокожите — забеляза англичанинът.

— Изпреварихме ги, да, но са наблизо. Навахите ще пристигнат при езерото най-много няколко часа след нас, а след тях положително веднага ще последват и юта. Нямаме никакво време за губене, необходимо е да се подготвим за тази среща.

— Това е вярно — намеси се Олд Файерхенд. — Все пак бих искал да разбера дали експлоатирането на мината ще срещне някакви затруднения. Мистър Патерсън ще може да ни го съобщи вероятно само за няколко минути.

Инженерът огледа местността с изпитателен поглед, след което се осведоми:

— На какво разстояние оттук се намира Сребърното езеро?

— След два часа ще бъдем там.

— На по-голяма височина ли се намира от това място?

— Значително по-високо е.

— Тогава е налице нужният пад на толкова необходимата ни вода. Но ще се нуждаем от тръби, а на първо време може да използваме и дървени улеи. Има ли наблизо дървета?

— Колкото искате. Сребърното езеро е обградено отвсякъде от гора.

— Чудесно! Може би няма да е необходимо да прокарваме тръби по цялото разстояние. Малко по нагоре оттук можем да направим водохранилище. От езерото до водохранилището водата ще тече свободно. Но оттам надолу трябва да я хванем в тръби, за да получим необходимото налягане.

— Аха, за водното промиване на метала, нали?

— Да, разбира се, че няма да работим с кирки и лопати, а ще ломим скалите с вода. Само там, където водата се окаже безсилна, ще прибягваме до барута. И при пясъчното дъно на котловината ще работим с вода, за да се доберем до металното и съдържание.

— Но нали водата трябва да се оттича някъде, иначе котловината ще се напълни и няма да можем да работим.

— Правилно, оттичането! Трябва тепърва да се погрижим за него. Мисля, че на първо време ще ни свърши работа една помпена инсталация, с чиято помощ ще можем да изкачваме и изхвърляме водата през височината, която преодоляхме. Оттам нататък тя сама ще се стича през процепа към каньона. Всичко това наистина изисква машини. Но те не са проблем. За два месеца ще можем да имаме всичко необходимо. Обаче има нещо, което ме кара да се замисля: кому принадлежи тази земя?

— На тимбабачите. Авторитетът на Винету ще е достатъчен да ги склони да ни я продадат, а после ще регистрирам официално продажбата пред властите.

— Това ме удовлетворява. Най-важното остава възможността да се докарат водите на езерото дотук. По време на по-нататъшното ни пътуване ще се оглеждам да видя какво може още да се направи. Да продължаваме напред!

Затрупаха отново малката цепнатина, отворена от Олд Файерхенд. После всички се качиха на конете, за да продължат прекъснатото си пътуване.

Минаха през нещо като овраг, където пленниците и пазачите им ги бяха чакали; той представляваше един улей, образуващ многобройни извивки, отдавна издълбан от водата в скалата, който на най-тясното си място беше широк три метра, а в най-широкото — не повече от шест метра. И тук нямаше никаква растителност. Някогашният поток бе пресъхнал изцяло и може би само през пролет та задържаше малко влага, но тя не беше в състояние да осигури живот на някакви растения.

Още не бяха достигнали Сребърното езеро, когато някогашното речно корито се разшири изведнъж, за да образува малко, равно място, оградено от скалите, сред което имаше неголямо езеро. Тук за първи път от доста време видяха трева. Конете бяха твърде изтощени от жегата, липсата на вода и трудния път. Не се подчиняваха вече на ездачите си, а искаха да пасат. Всички скочиха на земята и ги оставиха да задоволят глада си. Събраха се на групи и заговориха за богатствата, които се надяваха да спечелят тук.

Инженерът беше оглеждал пътя с най-голямо внимание. Ето че съобщи резултата от наблюденията си:

— Засега съм извънредно доволен. Пътят позволява не само докарването на вода, но и на всякакви предмети, от които имаме нужда. Трябва да кажа, че природата ни посреща дружелюбно.

— Слушай — обади се Хобъл Франк и ръгна братовчеда си в ребрата, — чу ли какво каза инженерът? Като че ли ще излезе нещо от моята вила.

А също така и от моя чифлик! А-а, дръж се, Алтенбург, когато най-прочутите твои синове пристигнат с чувал пари, дълъг няколко метра! Братовчеде, ела, трябва да те прегърна!

— Все още не! — възпротиви се Франк. — Аз съм… Той бе прекъснат, защото инженерът извика загрижено:

— Елен! Къде е Елен! Не я виждам!