Съкровището в Сребърното езеро

Момичето беше видяло тук не само първата трева от два дена, но и няколко цветя и като момиче бе побързало да си набере. Влагата от Сребърното езеро достигаше чак дотук. Ето защо нагоре започваше все по-гъста растителност, покрила дори дефилето, водещо към Сребърното езеро. Елен продължаваше да бере цветя и да се отдалечава, докато стигна един завой. Тъкмо беше решила да се връща, когато иззад завоя се появиха трима мъже, трима въоръжени индианци. Момичето се вцепени от страх, опита се да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. Индианецът има придобито присъствие на духа. Във всяка ситуация той действа бързо и решително. Едва тримата бяха съзрели момичето, и двама от тях се хвърлиха, за да я хванат. Единият запуши устата й с ръка, а другият насочи ножа си към нея и я заплаши на завален английски:

— Тихо. иначе мъртъв!

Третият се промъкна малко напред, за да види хората, с които бялата жена беше дошла, защото бе съвсем ясно, че не може да бъде сама на това място. Не бяха изминали и две минути, когато той се върна и прошепна на спътниците си няколко думи, които тя не разбра. После я повлякоха със себе си, без Елен да посмее да издаде никакъв звук.

Не след дълго дефилето свърши. То излизаше пред невисок планински склон, обрасъл в долната си част с храсталаци, преминаващи постепенно нагоре в гора. Елен бе помъкната между храстите към дървета, където се бяха разположили група индианци. Бяха оставили оръжията си на земята, но щом видяха другарите си с момичето, наскачаха и грабнаха оръжията.

Елен видя отправените към нея застрашителни погледи и си помисли, че се намира в голяма опасност. В този момент се сети за тотема, който бе получила от Малката мечка на парахода. Той й беше казал, че тази кожа ще я закриля срещу всякакви враждебни действия от страна на червенокожите мъже. Тя извади шнурчето с окачения на него тотем, развърза го и го подаде на индианеца, който имаше най-страшен вид, поради което тя го считаше и за най-опасен от всичките.

Червенокожият разгъна кожата, разгледа фигурите, извика от изненада и подаде тотема на стоящия до него. Тотемът започна да обикаля от ръка на ръка. Лицата наоколо станаха по-дружелюбни, а индианецът, който беше заговорил Елен, попита:

— Кой… ти дал… това?

— Нинтропан Хомош — отговори му тя.

— Къде?

— На парахода.

— Голямо огнено кану?

— Да.

— На Арканзас?

— Да.

— Това вярно. Нинтропан Хомош на Арканзас бил. А… кои мъже… там? — Той посочи назад към дефилето.

— Винету, Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд.

— Уф! — извика индианецът. — Уф! — разнесоха се и виковете на останалите. Той искаше да я попита още нещо, но храстите изшумоляха и тримата споменати се появиха начело на останалите бели, които се втурнаха и веднага заобиколиха индианците. Долу при дефилето разузнавачът не беше успял да види Винету. Сега той го разпозна.

— Великият вожд на апачите! — извика той. — Това бяло момиче притежава тотема на Малката мечка и затова е наша приятелка. Взехме я с нас, защото не знаехме дали мъжете, които я придружават, са наши приятели, или врагове.

Индианците бяха покрили лицата си със сини и жълти ивици боя. Това даде основание на Винету да попита:

— Вие сте воини на тимбабачите, нали?

— Да.

— Кой е вашият вожд?

— Чиа-нитзас. — Това име означава Дълго ухо. Сигурно този човек беше известен с острия си слух.

— Къде е сега той? — попита пак Винету.

— При езерото.

— Колко воини има тук?

— Сто.

— Има ли и други племена при езерото? .

— Не. Но ще дойдат още двеста воини на навахите. Заедно с тях ще тръгнем на север, за да вземем скалповете на юта.

— Внимавайте да не изгубите собствените си скалпове! Поставихте ли стражи?

— Не, защо? Не очакваме никакви врагове.

— Идват повече врагове, отколкото ще ви бъде приятно. Голямата мечка при езерото ли е?

— Да, а също и Малката мечка.

— Заведи ни при тях!

Току-що откъм дефилето се зададоха няколко рафтъри с конете и пленниците, тъй като останалите бели бяха последвали Винету и ловците пеша. Сега всички се метнаха на седлата и тимбабачите застанаха начело, за да ги водят. Изминаха известно разстояние по планинския склон между дърветата. След това теренът започна отново да се спуска надолу и скоро видяха блясъка на водата. Бяха стигнали Сребърното езеро!

Долината, която вероятно можеше да се прекоси на дължина за два часа, а на ширина за около един час, беше обградена от огромни каменни бастиони, които блестяха в най-различни цветове, също като стените на каньона. Зад тези бастиони се издигаха нови и нови планински великани, изправили челата си един над друг. В многобройните клисури, които ги пресичаха, растяха дървета и храсти. Гората, спускаща се по-надолу, ставаше по-гъста, стигаше почти до езерото, оставяйки свободна само една тясна ивица, покрита с трева .